Сатирата може да бъде смешна, но не всичко смешно задължително е сатира.
Комедията всъщност разчита, че публиката ще види неуместна или неоправдана емоция. Смехът, предизвикан от комедията, е отхвърляне, освобождаване на чувствата, когато неподходящото е разпознато.
Например представете си човек, който се храни на изрядно подредена маса. Всичко е съвършено — съдовете са от фин порцелан, от сребро и кристал, запалени са свещи.
Само едно нещо не е както трябва. Това, което яде, което е сложено в чинията му, е една стара обувка. Той си отрязва парченце с ножа и го поднася с вилицата към устата си. Предъвква го, вдига внимателно ъгълчето на салфетката към устните си и се усмихва сърдечно на съседа, преди да си отреже друго парченце.
Ако бъде поставено и изиграно от чудесен комик като Чарли Чаплин, това би било смешно. Но смешното не е в обувката. Смешен е хранещият се човек. И още по-точно — неговото чувство или отношение. Няма „подходящ“ начин да бъде изядена една обувка и затова и стремежът му да го върши с безукорни маниери прави всичко още по-неуместно. Точно тук е хуморът.
Но дали това е сатира?
За да отговорим на този въпрос, трябва да открием кой или какво е обект на сатирата. С други думи, разликата между комедията и сатирата е тази, че ефектът на сатирата се постига чрез карикатура, както го правят художниците с лесно разпознаваните черти на известни хора. Имитаторите правят същото с гласовете и жестовете си, понякога толкова правдоподобно, че някои казват за тях — изглеждали или говорели по характерния за имитирания човек начин по-добре, отколкото самият той. Талантът им се състои в откриването и представянето на най-характерното, в открояването му. Когато използват и преувеличението, вече имаме карикатура и точно тук се появява сатирата. При нея човек съзнателно се отклонява от света на точните факти.
Макар че понякога я смятат за едно и също с комедията — наистина често сатирата е ужасно смешна, — тя винаги се стреми да изобличи липсата или излишъка от някакво качество. За да се различава от пряката критика, се обвива в мантията на неуместното и така набляга още по-ясно на целта си. Както горчивият хап е покрит със захар, така и ужилването й нерядко е смекчено с хумор. Но дори и в тези случаи смехът, предизвикан от сатирата, е шпага, насочена право в сърцето на човешката глупост.
Трябва също да се прави разлика между сатирата и нейните братовчеди — играта на думи и острата шега. Затова казват, че чувството за хумор е основано върху способността да се различава и наблюдава всичко наоколо. Ако някой е прекалено точен, ако разбира казаното буквално, той няма да схване шегата, особено когато тя се състои в игра с думите. Всъщност може да се каже дори, че чувството за хумор, усетът към играта с тях служи и като мярка за ума на човека. „Животинската ферма“ (1945) на Джордж Оруел е по-смешна, ако познавате комунизма, но не и ако вие самият сте комунист. Ала нали мишените на сатирата са последните хора, които биха се разсмели от нея! Заради различни причини те не могат да схванат шегата. Сатирата обаче не се пише за тях. Написана е за другите, за да могат, както в приказката, да видят, че „царят е гол“.
Затова „сатурата“ е забавна.
Надявам се, че тази „сатура“ ще ви се стори много приятна на вкус, макар и да съм сигурен, че някои хора и институции ще кажат — плодовете в купата имат твърде остри костилки.
Добър апетит!
ПРЕДГОВОР НА ВОЛТАРИАНСКИЯ ЦЕНЗОР
Лорд Инвей, имперски историк, председател на Съвета на цензорите, Императорски дворец, Волтарианска конфедерация
В тези дни, в които ужасна и тревожеща литература внушава на нашата младеж насилие и измислици, аз с удоволствие приех поканата да напиша предговор към настоящото произведение, отличаващо се с нелепостите си и болното въображение на автора.
Когато виждаме как инак разсъдливи мъже и жени се вслушват в безсмислени изрази като: „Земните хора са тук“, или: „Неидентифицирани летящи обекти кръжат над мирните градове на Волтар ден и нощ“, можем само да въздишаме заради лековерието на нашата младеж.