Десет години по-късно все още не беше започнала истински наново, си помисли тъжно тя, когато се събуди в стаята си в „Банкок Палас“. Още не се беше съмнало. Запали плафониерата и разгледа тялото си в огледалото. Гърдите й, все още стегнати, не бяха мръднали от седемнайсетата й година. Дупето й беше все така закръглено, без следа от затлъстяване; несъмнено имаше много хубаво тяло. Въпреки това нахлузи широка тениска и размъкнати бермуди за закуска. Преди да затвори вратата, се погледна за последен път в огледалото — лицето й не беше нищо особено, нищо повече от приятно; нито косата й, черна и права, която се спускаше в безпорядък върху раменете й, нито очите й, наситенокафяви, не й даваха някакво допълнително предимство. Несъмнено можеше да ги използва по-добре, да си поиграе с грима, да се среши по различен начин, да се консултира с козметичка. Повечето жени на нейната възраст посвещаваха на това най-малко няколко часа на седмица; струваше й се, че в нейния случай това едва ли би променило нещо. Онова, което всъщност й липсваше, беше желанието да съблазнява.
Напуснахме хотела в седем часа; движението беше вече оживено. Валери ми кимна леко с глава и се настани на същия ред от другата страна на пътеката. Никой не говореше в автобуса. Сивата мегастолица се събуждаше бавно; мотори с двойки на тях, понякога и с майки с деца на ръце, сновяха между претъпканите автобуси. Лека мъгла висеше все още над уличките близо до реката. Скоро слънцето щеше да пробие сутрешните облаци, щеше да стане горещо. Около Нонтхабури градската плетеница се поразреди, забелязахме първите оризища. Застинали в калта биволи проследяваха с поглед автобуса, досущ както биха го направили кравите. Усетих леко пораздвижване сред юранските еколози; несъмнено им се бе приискало да снимат няколко кадъра с биволи.
Първата спирка беше в Канчанабури, град, който всички гидове единодушно определят като явно оживен и весел. Според „Мишлен“47 това е „чудесна отправна точка за излети в околните местности“, „Пътешественикът“ пък го определя като „добър базов лагер“. Програмата продължаваше с неколкокилометрова екскурзия по железопътната линия на смъртта, виеща се край река Куай. Така и не бях разбрал досега историята на реката Куай, заслушах се в обясненията на екскурзоводката. За щастие Рьоне, въоръжен с гида „Мишлен“, следеше развоя на разказа, готов да я поправи всеки момент. Накратко казано, японците, след като влезли във войната през 1941-а, решили да построят железопътна линия, която да свързва Сингапур с Бирма — с цел в по-далечно бъдеще да нахлуят в Индия. Тази линия трябвало да минава през Малайзия и Тайланд. Всъщност какво са правили тайландците през Втората световна война? Ами нищо особено. Били „неутрални“ — осведоми ме свенливо Сон. В действителност, допълни Рьоне, били сключили военен договор с японците, без да обявяват война на Съюзниците. Това бил пътят на мъдростта. По този начин те доказали още веднъж своята прословута повратливост, помогнала им, намирайки се в продължение на повече от два века в менгемето на френската и британската колониална сила, да не отстъпят пред нито едната от тях и да останат единствената страна в Югоизточна Азия, която никога не е била колонизирана.
И така през 1942-а строителството в сектора край река Куай започнало, били мобилизирани над шейсет хиляди военнопленници, англичани, австралийци, новозеландци и американци, както и „неизмеримо“ количество азиатски каторжници. През октомври 1943-а железопътната линия била завършена, на нея намерили смъртта си шестнайсет хиляди военнопленници — това се дължало на липсата на храна, лошия климат и злите по природа японци. Малко след това бомбардировка на съюзниците разрушила моста на реката Куай — важен елемент от инфраструктурата, — правейки по този начин железопътната линия неизползваема. С една дума, купища трупове — и почти нулев резултат. Оттогава положението съвсем не се беше подобрило — приличната железопътна връзка между Сингапур и Делхи продължаваше да бъде невъзможна.
В състояние на леко отчаяние започнах посещението на Музея JEATH, построен в памет на ужасяващите страдания на съюзническите военнопленници. Няма съмнение, казах си аз, че всичко това е наистина за съжаление; но по време на Втората световна война в крайна сметка все пак е имало и по-лошо. Не можех да не си помисля, че ако затворниците бяха поляци или руснаци, нямаше да се вдигне толкова шум.
Малко по-късно се наложи да изтърпим посещението на съюзническите гробища — на онези, които бяха в известен смисъл направили върховна саможертва. Бели кръстове в прави редици, всички абсолютно еднакви; от мястото вееше дълбока скука. Напомни ми на Омаха Бийч48, който също не ме бе развълнувал особено много — откровено казано, беше ми заприличал на някаква инсталация в духа на модерното изкуство. „Тук — бях си рекъл аз с чувство на недостатъчно силна тъга — са загинали куп глупаци за демокрацията.“ Гробището на река Куай беше много по-малко, човек би могъл, ако реши, да преброи гробовете, твърде скоро обаче се отказах от това упражнение. „Не може да са шестнайсет хиляди…“ — заключих все пак на глас. „Точно така! — информира ме Рьоне, все още въоръжен с гида си «Мишлен». — Според изчисленията са загинали шестнайсет хиляди; в гробището обаче има само петстотин осемдесет и два гроба. Счита се, че са (четеше, като следеше редовете с пръст) петстотин осемдесет и двамата мъченици на демокрацията.“
47
Пътеводителите „Мишлен“ („Michelin“) са създадени през 1900 г. от Андре Мишлен, един от двамата братя, изобретатели на първата надуваема автомобилна гума, и се ползват със световен авторитет. — Б.пр.
48
Десантът на съюзническите войски на 6 юни 1944 г. се извършва на шест от плажовете на бреговете на Нормандия с кодови имена Юта, Омаха, Гоулд, Юнон и Меч (Utah, Omaha, Gold, Juno, and Sword). — Б.пр.