Когато на десет години получих третата си звездичка, отидох в една сладкарница и се натъпках с палачинки с „Гран Марние“49. Беше малък самотен празник; нямах приятели, с които да споделя радостта си. Както всяка година по това време, се намирах при баща си в Шамони. Той беше високопланински водач и заклет алпинист. Имаше приятели, подобни на него, все мъжествени и смели хора; не се чувствах добре сред тях. Никога не съм се чувствал добре сред мъже. Бях на единайсет години, когато едно момиче ми показа за първи път котенцето си; бях моментално запленен, ужасно ми хареса този малък разпукан орган, толкова странен. Тя нямаше много косми, беше момиче на моята възраст, казваше се Мартин. Дълго стоя с разтворени бедра, вече с добре смъкнати гащи, за да мога да виждам; когато посегнах с ръка обаче, тя се изплаши, избяга. Всичко това сякаш беше станало съвсем наскоро, нямах чувството, че съм се променил особено. Ентусиазмът ми към катеричките не бе намалял, в него съзирах дори — все още различима — една от малкото ми напълно човешки черти; за всичко останало не бях вече много сигурен.
Малко след като се качихме обратно в автобуса, Сон взе думата. Отправяхме се към мястото за пренощуване, което — тя държеше да подчертае — щяло да бъде нещо специално. Без телевизия и без видео. Без електричество, на свещи. Без баня, с вода от реката. Без дюшеци, върху рогозки. Чиста проба завръщане към природата. Това завръщане към природата, отбелязах мислено аз, щеше да се състои главно под формата на лишения; юранските еколози — които се казваха Ерик и Силви, както без да искам бях разбрал по време на пътешествието с влака — умираха от нетърпение. „Тази вечер френска кухня — завърши Сон без видима връзка. — Сега яли само таи. Също малък ресторант, на бряг река.“
Мястото беше вълшебно. Дървета хвърляха сянката си върху масите. Близо до входа имаше едно огряно от слънцето езерце с костенурки и жаби. Дълго наблюдавах жабите; за кой ли път оставах поразен от множащия се в този климат живот. Белезникави риби плуваха най-невъзмутимо. По-нагоре имаше водни лилии и водни бълхи. Най-разнообразни насекоми кацаха непрекъснато по лилиите. Костенурките наблюдаваха всичко това с непоклатимото спокойствие, характерно за вида им.
Сон дойде да ме предупреди, че обедът е започнал. Отправих се към салона близо до реката. Бяха сложили две маси за по шест души; всички места бяха заети. Огледах се леко разтревожен, но Рьоне ми се притече бързо на помощ. „Няма проблеми, елате на нашата маса! — каза великодушно той, — ще добавим в края още една чиния.“ Наместих се на масата, която, изглежда, беше на утвърдените двойки: юранските еколози, натуропатите — които, както научих по този повод, се наричаха Албер и Сюзан, — и двамата възрастни месари. Това съчетание, имах възможност да се убедя много бързо, не се дължеше на естествена симпатия, а по-скоро на нещо като спешен случай, създаден при разпределянето на масите; обедът беше следователно само рундът за наблюдение от играта.
В началото разговорът се въртеше около темата за масажите, които натуропатите намираха за скъпи. Миналата вечер Албер и Сюзан, пренебрегвайки традиционните танци, оползотворили времето си с чудесен масаж на гърба. Рьоне се усмихна леко развеселен; отношението на Албер обаче му даде много бързо да разбере, че поведението му е напълно неуместно. Традиционният тайландски масаж нямал нищо общо с онези неизвестно какви изпълнения; той бил белег на вековна цивилизация, хилядолетна дори, който между другото бил в пълно съответствие с китайската наука за иглотерапията. Те самите го прилагали в кабинета си в Монбелиар, без, естествено, да могат да постигнат сръчността на тайландските специалисти; вчера вечерта получили добър урок. Ерик и Силви ги слушаха с възхита. Рьоне се изкашля смутено; и наистина, двойката от Монбелиар не предизвикваше никаква похотлива мисъл. Кой ли е могъл да разпространи представата, че Франция е страната на волността и на разюздаността? Франция е мрачна страна, абсолютно мрачна и бюрократична.
49
Френски ликьор на основата на няколко различни вида коняк и портокалови кори, създаден през 1859 г. от Луи-Александър Марние-Лапостол. — Б.пр.