„На мен също ми масажираха гърба, но момичето завърши с топките ми…“ — намесих се аз неубедително. Тъй като точно дъвчех кашу, никой не ме чу, с изключение на Силви, която ми хвърли ужасен поглед. Пийнах глътка бира и издържах невъзмутимо на погледа й — беше ли изобщо това момиче способно да се погрижи както трябва за който и да е мъжки член? Съвсем не беше очевидно. Междувременно трябваше да изчакам кафето.
„Вярно е, че са хубавки малките…“ — забеляза Жозет, хващайки един клон от папая и усилвайки още повече настъпилия смут. Кафето се бавеше. Какво може да направи човек, след като се е нахранил, ако не му разрешават да пуши? Наблюдавах спокойно нарастващото взаимно отегчение. Приключихме мъчително разговора с няколко забележки върху климата.
Спомних си отново баща си, прикован към леглото от внезапна депресия — ужасяваща у един толкова активен мъж; приятелите му алпинисти стояха край него, чувстваха се неудобно, бяха безпомощни пред болестта му. Спортувал толкова усилено, ми обясни той веднъж, за да затъпее, за да не може да мисли. Беше успял — бях убеден, че беше успял — да премине през живота, без да си зададе нито веднъж сериозно въпроса за човешката участ.
7
В автобуса Сон взе отново думата. Граничната зона, в която навлизахме, била отчасти населена от карени, бегълци от Бирма; това не създавало неудобства. Карените добри, прецени Сон, смели деца, учат добре в училище, няма проблеми. Не били изобщо като някои племена от Севера, които нямало да имаме възможност да срещнем по време на обиколката; според нея не губехме нищо от това. Особено що се отнасяло до племето акха, на които, изглежда, имаше зъб. Въпреки усилията на правителството акхаите не можели да се откажат от отглеждането на мака, традиционния им поминък. Били донякъде анимисти и ядели кучета. Акха лоши, подчерта енергично Сон — освен културата мак и беритбата на плодове нищо друго знаят; деца не учат добре училище. Пари много харчени за тях, резултат никакъв. За нищо не стават, заключи тя в истински дух на обобщение.
Пристигайки в хотела, аз следователно наблюдавах с любопитство прословутите карени, които се суетяха по брега на реката. Отблизо — искам да кажа без автомати — те не изглеждаха толкова лоши; най-много биеше на очи, че боготворяха, както ми се стори, слоновете си. Да се къпят в реката и да четкат гърбовете на слоновете си, това, изглежда, беше тяхната върховна радост. Вярно, че не ставаше дума за карени бунтовници, а за обикновени карени — онези, които бяха избягали от зоната на боевете, защото бяха уморени от всичките тези истории и почти не се вълнуваха от каузата на каренската независимост.
Една брошура в стаята ми съобщаваше някои факти за този resort50; той се свързвал най-вече с прекрасната човешка авантюра — тази на Бертран льо Моал, пътешественик отпреди ерата на пътешествията, който се влюбил в това място и си смъкнал тук раницата от гърба още в началото на шейсетте години. С упорит труд, но и с помощта на приятелите си карени, той постепенно изградил този „екологичен рай“, от който днес можела да се възползва международната клиентела.
Мястото беше наистина великолепно. Малки хижи от тиково дърво, изящно оформени, свързани с потънали в цветя мостчета, се издигаха над реката, която се плискаше под краката ни. Хотелът се намираше в дъното на една долина, изцяло обградена от хълмове, чиито склонове бяха покрити с гъста джунгла. В мига, в който излязох на терасата, настъпи дълбока тишина. Бяха ми необходими няколко секунди, за да разбера причината — всички птици бяха спрели да пеят едновременно. Беше часът, в който джунглата се подготвя за нощта. Какви ли големи хищници можеше да има в тази гора? Вероятно нищо особено, два или три леопарда; змиите и паяците обаче сигурно й стигаха. Бързо се свечеряваше. Една самотна маймуна подскачаше между дърветата на отсрещния бряг и нададе кратък вик. Усещаше се, че е уплашена и бърза да се присъедини към стадото.
Върнах се в стаята и запалих свещите. Мебелировката беше оскъдна — маса от тик, два одъра от грубо дърво, спални чували и рогозки. Прекарах половин час в методично втриване на „Сенк сюр Сенк“51 по тялото си. Реките са готини, но е известно до какво водят — привличат комарите. Имаше и една плочка от маточина, която можех да разтопя, тази предпазна мярка съвсем не ми се стори излишна.