— Аз съм на работа — припомни Турецки.
— По петдесет грама — каза Мордвинов. — Иначе няма да я взема.
Александър Борисович за малко се замисли, след това небрежно махна с ръка.
— Добре, господ да ни варди. Обаче само по петдесетак.
Турецки извади две чаши и ги постави върху бюрото. След това отиде до вратата и я заключи.
В същото време Мордвинов отвъртя капачката на бутилката и напълни чашите до половината.
— Мамка му — тихо напсува той. — Намокрих ви документацията.
Внезапно Мордвинов се втренчи в един от листовете, лежащи върху бюрото.
— Леле, майчице — кротко издума той.
— Какво има — запита веднага Турецки, приближавайки се до бюрото.
— Откъде сте се сдобили с тази физиономия?
Мордвинов бодна пръст върху фоторобота на единия от двамата добре облечени бизнесмени.
— Какво толкова ви заинтригува? — поинтересува се Турецки, присвил очи.
— Интересът ми е чисто професионален — отвърна Мордвинов. — Вчера сутринта намериха този човек в Истринския язовир. Аз съм следователят по делото за неговата гибел.
Александър Борисович се усмихна и учудено поклати глава.
— Неслучайно са забелязали, че светът е малък. Та казвате, че се е удавил?
— Аха — кимна Мордвинов. — Или са му помогнали да се удави.
Турецки настръхна.
— Помогнали са му? Искате да кажете, че са го убили?
— Може ли това да значи нещо различно? — отвърна на въпроса му с въпрос Мордвинов. Но след това леко охладня и добави: — Обаче май не всички са съгласни, че е станало така.
— Но все пак вие имате основание за подобна версия? — попита Турецки.
— Естествено — отвърна Мордвинов и му разказа за намерения труп, следите от чужди боти и изтръгнатия кичур коса.
— Е, да — рече Турецки, замислено почесвайки брадичката си. — Наистина съществуват основания. Юрий Алексеевич, сам господ ви прати. Вече изяснихте ли си кой е убитият?
— Разбрахме. Имаше в себе си документи. Някой си Иван Петрович Кожухин, председател на Съюза на инвеститорите в Русия. След един час имам среща с жена му. Макар че отпреди две години те са разведени… Я чакайте, Александър Борисович, ама вие така и не ми казахте какво търси портретчето на моя мъртвец върху бюрото ви?
— Според вас той може и да е мъртвец. Но за мен е просто заподозрян.
— Делото за убийството на Плат? — попита Мордвинов.
— Същото — кимна Турецки. — Тъй че ние ще отидем при съпругата на Кожухин заедно. След това ще нагледаме офиса му и ще се поразговорим с неговите колеги. Е, а сега… — Александър Борисович вдигна чашата си. — След като вече сме си налели, да му пийнем.
Глава четвърта
Отвличането
1.
Директорът на частната охранителна фирма „Глория“ Денис Грязнов обичаше летните кафенета. Въобще той предпочиташе ветровитите столични улици пред потискащите стени на кабинета си. Харесваше му да се среща именно тук с клиентите на детективската агенция, както обикновено наричаха „Глория“.
Мъжът, седнал срещу него, бе бледен и уплашен. Бъбреше нещо, като непрекъснато го избиваше на жалостиво охкане и ахкане. Лицето му бе пухкаво, а очите — сини като чисто лятно небе. Единственото неприятно нещо във външността му бе неговата малка и влажна уста. Прекалено подвижна, тя мърдаше някак не в такт с произнасяните думи. Изглеждаше така, сякаш устните имаха някакъв собствен и не напълно разбираем за собственика им живот. Мъжът се наричаше Сергей Михайлович Акишин.
— Успокойте се — внушително му препоръча Денис. — Точно сега най-малко би трябвало да се вълнувате.
— Лесно е да се каже — оплака се Акишин. — Все пак не вашата дъщеря е изчезнала!
Лицето на Грязнов бе сериозно и съсредоточено — от собствен опит Денис знаеше, че именно такива лица, а ла майор Пронин2, допадат най-много на клиентите на агенцията.
— Обещавам ви — продължи солидно Грязнов, — ние ще направим повече от възможното, за да я намерим. Но трябва да ми разкажете всичко поред.
— Добре… — избъбри Акишин. — Добре де, ще се опитам. Антонов ми препоръча да ви потърся. Той е мой приятел отдавна, а вие… вие сте му помогнали здравата преди две години.
— Да, спомням си. Продължавайте.
— Дъщеря ми, тя… — Гласът на Сергей Михайлович затрепери. — Знаете ли… ще е по-добре, ако ми задавате въпроси.