Акишин вече не се страхуваше от нищо, само търпеливо очакваше с какво все пак ще завърши този театър. Той се отнасяше към бандитите като към прости статисти, прекрасно съзнавайки, че в цялата тази история те са само марионетки, а някой друг дърпа конците.
Въпреки това на Акишин му беше доста неприятно да слуша от бандитите постоянни грубости и простотии.
— Слушай бе, животно! — отново му каза бандитът „хранилник“. — Я си отваряй устата. Не мога да работя само аз.
— Оставете ме на мира — уморено каза Сергей Михайлович.
— Те ти на! — ухили се бандитът. — Чу ли го бе, Бонч, смотанякът иска да го оставим на мира! Ти първо ще ни ръснеш три „лимона“, а после ще се молиш за отпуск, ясно ли ти е?
Акишин се намръщи. Той не можеше да види лицето на бандита, но можеше да си го представи според гласа му — кръгло, набръчкано, с глупави жестоки очи и дебели месести устни.
— Моля ви, не ме наричайте смотаняк — помоли Акишин.
— А стига, бе! — отново се ухили бандитът. — Смотаният го дава яко! Как да ти викам бе, тарикат?
— Наричам се Сергей Михайлович Акишин. Всъщност това го знаете и без да ви го казвам. Наричайте ме по малко и бащино име. Ако не искате, може и по фамилия.
— Акишин ли? — попита бандитът, като се изкикоти тънко. — Ти к’во бе, смотан, да не би да се кефиш от фамилията си? Ми тя ти е напълно говняна. Само я чуй: Акишин4… — Бандитът звучно плю върху пода и изкоментира с неприязнен глас: — Направо ти иде да драйфаш! Като че ли си налапал червата си. Не, смотан, по-добре е да си смотльо, отколкото Акишин. Щото ти си си смотаняк.
Някъде наблизо иззвъня телефон. Някой от бандитите вдигна слушалката.
— Ало — каза той. Слуша известно време, след което започна да говори. — Абе всичко му е добре… Да… Всъщност копелето превърта… К’во?… Добре, ще го направим. Я чувай, Акишин, с теб искат да си поприказват. Чиж, домъкни го до телефона.
— Ти да не си се смахнал? — отвърна „хранещият“ бандит. — Как да го домъкна, той е деветдесетина килограма. По-добре е да примъкнеш слушалката тука.
— Може, ама кабелчето не стига. Хващай го за яката и влачи.
— Мамка му, намерихте си хамалин — изръмжа „хранещият“. — Добре де, ще се пробвам.
Една силна ръка хвана Сергей Михайлович и го помъкна по плъзгавия дървен под. Яката на ризата на Акишин така болезнено се вряза в шията му, че той застена.
— Стига си скимтял, мършо — без злоба каза „хранителят“. — Вече си до телефона.
И тогава от слушалката на телефона се чу електронно модулиран глас:
— Сергей Михайлович — изрече гласът. — Чувате ли ме?
— Да — прегракнало каза Акишин, — чувам ви.
— Аз съм този, който организира вашето отвличане. Искам да ви успокоя. Ние нямаме намерение да ви убиваме. Само искаме чрез вас да спечелим малко пари.
— Кой сте вие? — попита Акишин. — Познаваме ли се? Кажете ми името си.
— Това не е нужно — произнесе лишеният от интонация електронен глас. — Искам да седите кротко и да не се опъвате. Скоро всичко ще свърши и ще се върнете вкъщи.
— Глупости! — рязко отвърна Сергей Михайлович. — Никой никога няма да плати за мен три милиона долара и вие прекрасно го знаете. Не бихте могли да не го знаете. По-добре е да ми кажете истината: какво преследвате с целия този спектакъл? Какво искате от мен?
— Вече ви казах: искаме да изкараме пари чрез вас.
Внезапно Сергей Михайлович почувства страхотна умора.
— Добре — тихо измърмори той. — Щом не искате, не ми казвайте. Но не може ли поне да знам… дъщеря ми… с нея всичко наред ли е?
— Нямам представа — отвърна непознатият. — Ние отвлякохме вас, а не дъщеря ви.
— А жена ми? — отново попита Сергей Михайлович с още по-тих глас. — Тя добре ли е?
— Вашата жена не ни е нужна — отвърна непознатият. — Трябвате ни вие. Не ни се иска да ви убиваме, но ако се наложи, ще го направим. Така че кротко и не се перчете. Това е всичко, край на връзката.
От слушалката се чуха кратки сигнали.
— Е, какво, скапаняко, побъбрихте ли си? — произнесе гласът на „хранещия“ бандит. — Сега си дояж супата и възнак. Уфф… Изпотих се от грижи по тебе.