— Я вземи да ни осъдиш — кимна Голованов. — Да ти помогнем ли да съставиш по-правилно жалбата?
Максимович погледна Сева изпод вежди и присви очи.
— А вие не ми говорете на „ти“. Не сме пили с вас „брудершафт“.
— Пази боже — отговори Голованов. — Аз не пия „брудершафт“ с крадци и мошеници. Никога не съм пил с такива.
Максимович леко побледня.
— С крадци и мошеници? — обади се той като тихо ехо.
Голованов кимна.
— Именно. Страхувам се, че през близките шест години ще ти се наложи да пиеш не шампанско, а чифир5. С криминалните. В зоната нямат нищо друго. А и него ще се наложи да отработваш. Не се притеснявай, ти си младо момче, в зоната ще има много клиенти за твоя задник.
Максимович изтри мокрото си от пот чело с ръкава на ризата си. След това се насили да се усмихне и изрече почти без запъване:
— Интересно… И за какво искате да ме пратите в затвора?
— Не се притеснявай, синко, списъкът е дълъг. Но аз си мисля, че ще го увеличим с още един член, след като отворим тези кашони.
Максимович отново изтри лицето си с ръкав. Потта се стичаше по него на едри капки, като че ли седеше в сауна. Без да му позволи да дойде на себе си, Голованов се доближи до него с бързи крачки, извади ръката от джоба си и почти без да замахва, шибна на момчето як плесник зад врата. Беше неочаквано — Максимович изкрещя и едва не падна от стола.
— Къде е Вера Акишина? — ревна Голованов така, че стените потрепераха. — Къде е? Къде си я откарал?
— Вие нямате…
Голованов лепна на Максимович още един шамар. Програмистът се сгърчи и закри глава с ръцете си.
— Къде е Вера Акишина? — закрещя на програмиста Голованов. — Гад такава, ще ти откъсна главата и ще я напъхам в задника ти! Къде си дянал момичето? Жива ли е още?
— Абе жива е! Жива! — Максимович вече почти плачеше. — В жилището на Грув.
— Къде живее Грув?
— В Подолск. На „Маштакова“.
Голованов и Демидич се спогледаха.
— Вие тук с какво се занимавате? — продължи Сева, без да сменя тона си. — Казвай! По-бързо! Грабите бази данни?
Максимович погледна свития юмрук на Сева и отчаяно затресе глава.
— Н-не… К-карти… Пластмасови…
— Апаратурата в кашоните за това ли е предназначена?
— Да — кимна програмистът. — Едва вчера пристигнаха. Не успяхме да ги разопаковаме.
— С кого работиш? Имената!
Неочаквано Максимович свали ръце от главата си, изправи се и втренчи поглед в оперативника.
— Излъгах ви — с неотразима омраза в гласа произнесе той. — Ние продаваме компютри. Просто продаваме компютри. А за това, че ме бихте, ще влезете в съда.
— Виждам, че се съвзе — усмихна се Голованов. — Това е хубаво. За съд ще си поговорим после, а сега… Володя — обърна се той към Демидич, — ти май имаше плейър.
— Че как иначе — басово каза Демидич. Той пъхна огромната си лапа в джоба на сакото и извади малък диктофон. — Ето, заповядай.
— Какво сега, да не би да слушаме музика? — с насмешка попита Максимович.
Голованов не отвърна нищо. Той взе диктофона от Демидич, доближи го съвсем до лицето на програмиста и натисна бутона.
4.
— Как е Верочка? — чу се от високоговорителя пресипналият глас на Максимович.
— Нормално. Вече привикна. Не мога да я отлепя от компа. Чуй ме, Андрон, според мен тя вече е наш човек. Може би трябва да й позволим да се поразходи навън?
— Засега не бива. Нека се поизпоти още два-три дена. Артур се кани утре да я посети.
— Отдавна беше време. Ако бе видяла познато лице, щеше да се успокои по-рано.
— Да бе. Само дето първо щеше да извади и двете очички на това „познато лице“. Как върви работата със сайта?
— Всичко е окей, Андрон. Верочка е истински гений. Още два-три дни, и всичко ще е готово. Главното е, че тя се увлече.
— Не се залъгвай. Познавам Вера. За нея това е просто поредната задача, която трябва да реши.
— Няма страшно. Като реши тази, ще й пробутаме друга. Плюс прилично възнаграждение. Тя е умно момиче, няма да откаже…
Сева превъртя малко касетата напред и отново натисна на „плей“.
— Оказва се, че никой друг не се интересува от нея. Чу ли за баща й?
5
Силно преварен чай с халюциногенно действие, обикновено приготвян в наказателните колонии. — Б.пр.