Сервитьорката се изправи и се усмихна презрително.
— Което и трябваше да се докаже — насмешливо каза тя. — Сега вече ясно ли ви е защо работя тук? — Тя извади от джоба си бележник и молив. — Ще поръчате ли нещо?
— Да — каза Турецки. — Халба бира. И освен това… някаква пица.
— Каква точно?
— Каквато решите вие.
— С гъби става ли?
— Напълно.
Сервитьорката записа в бележника си пица с гъби.
— Колко голяма? — попита тя.
Турецки постави между устните си цигара и каза:
— Колкото да ме нахрани.
Момичето тръгна. Александър Борисович запали цигарата си и започна разсеяно да оглежда залата.
В очите му влезе дим от цигарата и те се насълзиха.
— По дяволите! — каза Турецки, извади от джоба си кърпичка и изтри очите си.
Сервитьорката се върна, тропна на масата халба бира.
— Приятен апетит — студено пожела тя.
— Благодаря, Альона.
Сервитьорката се отдалечи. Турецки отпи от бирата, след това извади бележника си и химикалката. Разтваряйки на чиста страница, той се зае да схематизира отношенията между Плат, Кожухин, Акишин и бизнесмените, с които бе успял да поговори през последните дни.
Когато танцът завърши, Ирина Хенриховна и Леонид не седнаха веднага на масата. Известно време постояха в полумрака на залата. Леонид нескрито се любуваше на лицето на Ирина. На свой ред тя, омагьосана от танца, не смееше да отстрани ръката му от талията си.
Най-сетне тя каза:
— Леонид, вече ни гледат. Нека седнем.
— Смущавате ли се от погледите на другите? — попита той.
— Честно казано, да — призна си Ирина.
Леонид я доведе до масата, целуна й ръка, настани я на стола, след което и той седна.
Върху масата вече ги очакваше топла храна. Леонид напълни чашите с вино.
Пицата беше страхотно вкусна и италианското вино й пасваше просто възхитително.
— Е, как е? — весело попита Леонид. — Ненапразно ви доведох тук, нали?
— Наистина — съгласи се Ирина, изтривайки ръцете си със салфетката. — Пицата наистина е много добра.
— А останалото как ви се струва?
— Останалото? — усмихна се Ирина. — Какво имате предвид?
— Нашия танц — отвърна той, леко понижавайки гласа си.
— Търсите си комплименти?
— Търся ги — кимна той.
— Танцът беше прекрасен. Но не и музиката.
— А каква музика обичате? Само не ми казвайте, че е класическата — бързо добави той, забелязал веселия блясък в очите на Ирина.
Турецка лукаво въздъхна.
— С вас е абсолютно невъзможно да се говори. Вие предугаждате всички мои реплики.
— Имам една идея — каза Леонид и стана от масата. — Стойте тук, веднага ще се върна.
Той се отдалечи. Няколко минути Ирина остана на масата сама и с разсеяна усмивка отпиваше от виното си. „Да се запознаеш с някакъв мъж на улицата и веднага да отидеш с него на ресторант… — мислеше си тя. — Какво ти става, Турецка? Да не би да е кризата на средната възраст? Но тя май се случваше само на мъжете? Ако сега можеше да те види дъщеря ти…“
Леонид се върна. Седна на масата и каза с интригуващ глас:
— Гледайте ръцете ми! — Той вдигна юмрука си и започна да брои, като изправяше пръсти. — Едно! Две! Три!
От високоговорителите се разля нежна и красива музика, обработка на нещо класическо, чието название Ирина не успя да си спомни.
— Как е? — попита той. — Успях ли да ви угодя?
— Вие сте просто вълшебник! — каза Ирина. — Да не би да сте успели да ми поръчате и музика?
— Аха. Направих им предложение, на което не можеха да откажат. Имате дълг към мен.
— Така ли? И какво трябва да направя?
— Няма да ви откажа, ако ме поканите на бяло танго6.
Леонид подаде ръка на Ирина.
— Е, добре — предаде се Турецка. — Но това ще е последният танц за тази вечер.
Ирина стана от масата и изведнъж погледът й стана стъклен, а устата й се отвори от изумление.
— Какво ви е? — тревожно попита Леонид. — Изглеждате така, сякаш сте видели привидение!
— Точно това видях — бързо изговори Турецка и неочаквано седна.
— Ама… — започна той, но Ирина не му позволи да довърши.