Председателят Маркъм погледна към Пери Мейсън, очевидно очакващ протест от негова страна, но адвокатът бе неподвижен, внимателно съсредоточен.
— Да. Предполагам, така беше.
— Сега приемате само, че той е подобен на ножа, който намерихте под вуйчовата си възглавница на тринадесети сутринта и поставихте в чекмеджето. Можете ли да обясните противоречието в тези два отговора?
— Само това, че когато помислих върху същността на въпроса, стигнах до заключение, че много ножове могат да изглеждат еднакви.
— И доколкото знаете, този нож, веществено доказателство №2 на обвинението, е същият, който намерихте под възглавницата на обвиняемия сутринта на тринадесети и го поставихте в чекмеджето, така ли е, мис Хамър?
— По външен вид е подобен на този нож.
— Кръстосан разпит! — извести триумфално Хамилтън Бъргър.
Мейсън започна въпросите си с успокояващ тон.
— Как се случи, та вие разкрихте кухненския нож под възглавницата на вуйчо си сутринта на тринадесети, мис Хамър?
— Аз… аз… тревожех се за вуйчо.
— С други думи, имала сте основания да предполагате, че предишната нощ той е бродил насън, така ли?
— Да.
— И вашата тревога относно сомнамбулизма му се дължеше на факта, че наближава периодът на пълнолуние ли?
— Да — промълви тихо тя.
— Откъде знаете, мис Хамър, че сомнамбулите са по-склонни към активност по време на пълнолуние?
— Чела съм за тези неща.
— В някаква книга?
— Да.
— Медицинска?
— Да.
— Откъде взехте тази книга?
— Поръчах я от издателството.
— Бяхте ли изучавала книгата, преди да заключите чекмеджето на бюфета?
— Да, сър.
— За колко дълъг период от време?
— Три седмици или може би месец.
— Сега, като насочвам вниманието ви към този нож, веществено доказателство А на защитата, искам да ви попитам дали сте го виждала някога преди?
— Да, сър.
— Поставихте ли този нож в чекмеджето на бюфета на следващия ден от убийството, както ви бях инструктирал самият аз?
Хамилтън Бъргър скочи, понечи да протестира, а после бавно седна.
— Да, сър — гласеше отговорът на свидетелката.
— Казах ви, доколкото си спомням — и Мейсън се усмихна към прокурора, — че искам да подставите ножа в чекмеджето, така че на следния ден да бъде разкрит от сержант Хъкъм; че искам да объркам резултатите от следствието, та да стане трудно за прокурора да намери свидетели, които да идентифицират смъртоносното оръжие с ножа, който е бил в чекмеджето. Така ли беше?
Областният прокурор Бъргър примигваше така удивен, сякаш не се доверяваше на сетивата си. Съдията Маркъм се наведе напред, поиска да каже нещо, замълча и впери с почуда широко отворените си очи в Мейсън.
— Ваша почит — скочи на крака Блейн, — струва ми се, съветникът трябва да бъде предупреден, че ако отговорът на този въпрос е положителен, прокурорският състав няма да се задоволи само с простата му регистрация, а ще предприеме стъпки да покаже, че подобна непрофесионална етика е…
Хамилтън Бъргър бе докопал полата на сакото му и го бе дръпнал силом върху стола.
— Отговорите на въпроса, Една — каза Мейсън, без да обръща внимание на коментара на Блейн.
— Да, сър — гласеше отговорът й.
— И ножът, който ви дадох тогава, е този, който предложих да бъде приет като веществено доказателство А на защитата за идентификация?
— Да, сър. Струва ми се, че е същият.
Гласът на Една Хамър бе тих и силно разтревожен. Очите й издаваха вътрешния смут, който я бе обхванал.
— И вие заключихте в чекмеджето този нож, веществено доказателство А на защитата?
— Да.
— Но той не бе там, когато отворихте чекмеджето на следната сутрин?
— Нямаше го, сър.
— И така вие бяхте разбрала, Една — Мейсън заговори мило почти като в разговор — че от около шест седмици или два месеца ходите насън?
Двамата прокурори бяха заети в усърден шепот помежду си и въпросът се плъзна покрай ушите им. Една Хамър, зашеметена от наглия начин, по който Мейсън направи публична конспирацията им, загуби контрола си за самосъхранение и отговори механично:
— Да, сър.
Съдията Маркъм бе този, който мигновено схвана значението на въпроса и отговора. Той се наклони напред и се втренчи в свидетелката.
— Какво отговорихте?
— Да, сър — повтори тя и след това, осъзнала внезапно какво бе казала, — о, не… не исках да кажа това… не исках.
— А какво искахте да кажете, Една? — попита Мейсън.
— Какво е това? Какво е това? — крещеше Бъргър изправен. — Протестирам! Това не е кръстосан разпит!
— Въпросът, отнасящ се до нейния сомнамбулизъм, бе вече отправен и му бе даден отговор — обясни Мейсън. — Сега и давам възможност да обясни какво искаше да каже с отговора си.