Дигъри вече се канеше да се обърне и да се върне при портата. Спря, за да хвърли последен поглед наоколо, и остана шокиран. Не беше сам. Само на няколко крачки от него стоеше Вещицата. Точно захвърляше огризката от ябълката, която бе изяла. Сокът, по-тъмен отколкото можеше да се очаква, бе оставил ужасна диря около устните й. Дигъри начаса съобрази, че тя е прескочила през оградата и започна да проумява последното изречение: „желание, ала и безнадеждност дебнат там.“ Защото Вещицата изглеждаше по-силна и по-високомерна — дори някак триумфираща — от когато и да било, ала лицето й бе мъртвешки бледо — бяло като платно.
Тези мисли просто преминаха през главата на Дигъри. Той си плю на петите и се затича с всички сили към портата. Вещицата незабавно го последва. Щом той се озова навън, портата се затвори. Имаше известна преднина, но не за дълго — докато стигне до другите, и се развика: „Бързо, качвай се, Поли! Тръгвай, Фледж!“. Вещицата бе прескочила оградата и заплашително се приближаваше.
— Не се доближавай! — провикна се Дигъри, като се обърна с лице към нея. — Иначе изчезваме. Да не си посмяла да направиш и крачка!
— Глупаво момче — обади се Вещицата. — Защо бягаш от мен? Не ти мисля злото. Ако не спреш и не ме изслушаш сега, няма да чуеш нещо, което ще те направи щастлив за цял живот.
— Е, не желая да го чуя, благодаря! — отвърна той, но всъщност ужасно много му се искаше.
— Наясно съм защо си изпратен тук — продължи Вещицата. — Защото снощи в гората именно аз бях близо до вас и чух всичките ви приказки. Ти откъсна плода от градината и сега е в джоба ти. И ще го отнесеш на Лъва, без да го опиташ. Та той да го изяде. Той да го използва. Какъв глупак си! Имаш ли представа какъв е този плод? Ще ти кажа. Това е ябълката на младостта, ябълката на живота. Сигурна съм, защото я опитах и вече усещам промените в мен. Знам, че никога няма да остарея или да умра. Изяж я, момче! Изяж я и двамата с теб ще живеем вечно, ще бъдем крал и кралица на целия този свят — или на твоя свят, ако решиш да се върнеш там!
— Не, благодаря! — отвърна Дигъри. — Не мисля, че ще ми хареса да остана жив завинаги, след като всички, които познавам, умрат. Бих искал да изживея времето си и после да отида в Рая.
— А какво ще кажеш за майка ти? Забрави ли как се преструваше, че я обичаш толкова много?
— Тя какво общо има с това? — попита Дигъри.
— Не разбираш ли, глупако? Само една хапка от ябълката ще я излекува. Плодът е в джоба ти. Ние сме тук сами, Лъва е далече. Използвай Магията си и се върни в твоя свят. Само след минута ще си до леглото на майка си и ще й дадеш плода. След пет минути ще видиш как лицето й възвръща цвета си и тя ще ти каже, че повече не изпитва болка, че се чувства по-силна. А после ще заспи… Помисли си! Часове сладък сън без болка, естествен сън без лекарства. Още на другия ден всички ще говорят колко бързо се възстановява. Съвсем скоро тя ще бъде напълно здрава. И всичко ще е наред. В къщата ви пак ще цари щастие. Ти ще си като всички останали момчета.
— Олеле! — Дигъри се хвана за главата, сякаш внезапно го бе заболяла, защото осъзна пред колко важен избор е изправен.
— Какво направи Лъва за теб, че се превръщаш в негов слуга? — не спираше Вещицата. — С какво ще ти помогне, когато се завърнеш в твоя свят? И какво ще си помисли майка ти, щом разбере, че си имал възможност да й спестиш болката, да я върнеш към живота, да направиш така, че сърцето на баща ти да не се разбие от мъка, и въпреки това не си го сторил. Предпочел си да изпълниш заповедта на някакъв див звяр в непознат за теб свят, което изобщо не ти е работата?
— Не смятам… Не смятам, че той е див звяр — възрази Дигъри с пресъхнало гърло. — Той е… Не знам…
— Тогава излиза, че той е нещо още по-ужасно — продължи Вещицата. — Виж какво направи вече с теб, виж колко си безчувствен. Той постъпва така с всички, които го слушат. Жестоко, безмилостно момче! Готов си да позволиш родната ти майка да умре вместо…
— О, млъкни! — обади се Дигъри, вече доста отчаян. — Да не мислиш, че не разбирам. Но аз обещах…
— Да, но тогава не си бил наясно какво точно обещаваш. А и никой тук няма да те възпре.
— На мама никак няма да й хареса — с усилие каза Дигъри. — Никак няма да й допадне… Тя много държи обещанията да се спазват… както и да не се краде и всякакви такива неща. Тя самата би ми казала да не правя това, което ме съветваш, ако беше тук сега.