Сълзи стиснаха гърлото на Дигъри и му попречиха да отрони дори дума. Беше загубил всякаква надежда да спаси живота на майка си, но същевременно го изпълваше сигурност, че Лъва знае какво щеше да се случи, че вероятно има и по-лошо нещо от това да загубиш любим човек, когато той умре.
А в това време Аслан почти шепнешком продължи:
— Това щеше да се случи, дете, с открадната ябълка. Ала не е онова, което ще стане сега. Ще ти дам нещо, което ще ти донесе радост. Във вашия свят то не дарява вечна младост, но ще я изцери. Иди! Откъсни за нея една ябълка от дървото!
За миг Дигъри съвсем се обърка — нищо не разбираше, сякаш целият свят се бе преобърнал. После като насън отиде до дървото, а Краля, Кралицата и всички останали нададоха радостни викове. Откъсна ябълката, постави я в джоба си и се върна при Аслан.
— Моля ви, може ли вече да си вървим у дома?
Забрави да каже „Благодаря“, както възнамеряваше, но Аслан го разбра.
Глава петнадесета
Краят на това приключение и началото на всички останали
— Нямате нужда от никакви кръгчета, когато съм с вас — чу се гласът на Аслан.
Децата премигнаха и се огледаха. Отново се намираха в Гората между световете. Вуйчо Андрю лежеше заспал на тревата, а Аслан стоеше до тях.
— Хайде — подкани Лъва, — време е да вървите! Но преди това има две неща: едно предупреждение и една заповед. Погледнете насам, деца!
Те се наведоха и видяха малка вдлъбнатина в тревата.
— При последното ви посещение тук, на мястото на тази вдлъбнатина — посочи Аслан — имаше езерце и щом скочихте в него, се озовахте в свят с умиращо слънце, което грееше над развалините на Чарн. Сега няма езерце. Този свят изчезна, сякаш никога не е съществувал. Нека това бъде предупреждение за синове Адамови и дъщери Евини.
— Да, Аслан — казаха двете деца едновременно, а Поли добави:
— Но нашият свят не е чак толкова лош, колкото онзи, нали Аслан?
— Още не, дъще Евина. Още не. Ала започва да прилича на него. Не е изключено злодей от вашия свят да открие тайна, зла като Пагубната дума, и да я използва, за да унищожи всички живи същества. И скоро, много скоро, преди да станете дядо и баба, тирани във вашия свят да управляват велики нации, без да се интересуват от радостта, справедливостта и милостта — точно като Императрица Джейдис. Предупредете вашия свят. А сега — заповедта. При първа възможност вземете от този ваш вуйчо магическите кръгчета и ги закопайте така, че никой да не ги използва отново.
Докато изричаше тези думи, двете деца гледаха Лъва. И внезапно (никога не разбраха точно как) главата му се превърна в огромно златно море, в което те плуваха. Обзе ги сладост и сила, каквито никога не бяха изпитвали, имаха чувството, че никога досега не са били истински щастливи, мъдри или добри, дори не са били живи или будни. Споменът за това усещане остана завинаги. И докато двамата бяха живи, налегнеше ли ги тъга, страх или гняв, мисълта за онази златна доброта и увереността, че тя съществува — съвсем наблизо, зад някой ъгъл или зад някоя врата — неизменно ги спохождаше и дълбоко в себе си знаеха, че всичко е наред. В следващия миг и тримата (вуйчо Андрю вече беше буден) усетиха шумовете, топлината и миризмите на Лондон.
Бяха на тротоара пред входната врата на семейство Кетърли. Като се изключи, че отсъстваха Вещицата, Коня и Кочияша, всичко беше точно както го бяха оставили: уличния фенер, от който липсваше един прът, разбития файтон, тълпата. Всички продължаваха да говорят, няколко души бяха клекнали до пострадалия полицай и се чуваше: „Започва да се съвзема“, „Как се чувстваш?“, „Ей сега ще дойде линейката“.
„Господи — помисли си Дигъри, — цялото приключение сякаш е станало за един миг.“
Мнозина още се оглеждаха за Джейдис и коня. Никой не обърна внимание на децата, защото никой не бе забелязал изчезването им. А колкото до вуйчо Андрю — кой би го познал с тези изпоцапани и омазани с мед дрехи? За щастие входната врата бе отворена. Прислужницата стоеше на прага да не би да изпусне нещо от веселбата (какъв ден беше това за момичето!) и децата без много-много шум вкараха вуйчо Андрю в къщата, преди някой да започне да задава въпроси.
Той се втурна нагоре по стълбите пред тях. Първоначално се изплашиха, че бърза към кабинета с намерението да скрие останалите вълшебни кръгчета. Ала нямаше защо да се притесняват. Единствената му мисъл бе за онази бутилка в дрешника. Влетя в спалнята си и заключи вратата. Появи се отново (след доста време) в домашен халат и се отправи направо към банята.