— Поли, прибери останалите кръгчета! — помоли Дигъри. — Искам да отида при мама.
— Разбира се. Ще се видим по-късно — увери го Поли и тръгна към тавана.
Дигъри се поспря за минута, колкото да си поеме дъх, и тихо влезе в стаята на майка си. Тя лежеше, както я бе виждал да лежи много пъти, с подпъхната под главата възглавница. Лицето й бе толкова бледо, че на Дигъри направо му идеше да заплаче. Той извади ябълката на живота.
И точно както Вещицата Джейдис придоби по-различен вид в нашия свят, така и плодът от планинската градина сега изглеждаше по-друг. В стаята, разбира се, беше пълно с пъстроцветни предмети: шарената покривка на леглото, тапетите, слънчевата светлина, която струеше през прозореца, и красивата синя роба на майка му. Ала щом Дигъри извади ябълката от джоба си, всички те сякаш загубиха цвета си. Всички до един — включително и слънчевата светлина — избледняха и помътняха. Ярко блесналата ябълка хвърляше странни сияния по тавана. Нищо друго не заслужаваше, а и беше невъзможно да се гледа. Ароматът от ябълката на младостта се чувстваше така силно, сякаш имаше прозорец, отворен направо към Рая.
— О, скъпи, колко е прекрасно! — пророни майката на Дигъри.
— Ще я изядеш, нали? Моля те! — настоя Дигъри.
— Не знам какво ще каже докторът — поколеба се тя. — Но наистина… Имам чувството, че мога да я изям.
Дигъри обели плода, наряза го и започна да й подава парченце по парченце. Майка му изяде цялата ябълка и се усмихна. Отпусна глава на възглавницата и заспа. Без каквито и да било от онези противни лекарства я бе споходил истински здрав сън. Дигъри знаеше колко силно желаеше това майка му. Вече беше убеден, че лицето й изглежда малко по-различно. Наведе се и нежно я целуна. Измъкна се от стаята с разтуптяно сърце, като отнесе сърцевината на ябълката. До края на деня като погледнеше някой предмет, виждаше колко е обикновен и невълшебен. Не смееше да се надява. Ала се сещаше за лицето на Аслан и надеждата отново се пробуждаше.
Вечерта зарови сърцевината на ябълката в задния двор.
На следващото утро докторът дойде на обичайната си визита и Дигъри се наведе през перилата, за да чуе какво казва. Чу лекарят да излиза с леля Лети.
— Госпожице Кетърли, това е най-необичайният случай в цялата ми лекарска практика. Това е… чудо. Въздържам се да съобщя каквото и да било на малкото момче засега, за да не подхранвам напразните му надежди, но според мен…
Гласът му се сниши и не се чу нищо повече.
Същия следобед Дигъри отиде в градината и изсвири тайния сигнал на Поли (предишния ден тя не успя да се върне).
— Какво става? — подаде глава над оградата тя. — Имам предвид с майка ти.
— Мисля… Мисля, че всичко ще е наред. Но ако не възразяваш, да не говорим още за това. Какво стана с кръгчетата?
— Взех всичките — увери го Поли. — Виж! Няма страшно, с ръкавици съм. Хайде да ги заровим!
— Да, хайде! Вчера отбелязах къде зарових сърцевината на ябълката.
Поли прескочи през оградата и двамата се отправиха към мястото. Но, както се оказа, знакът на Дигъри беше излишен. Нещо вече беше поникнало. Не растеше бързо, както новите дървета в Нарния, но бе доста избуяло. Взеха градинската лопатка и закопаха всички вълшебни кръгчета (включително и своите) в кръг около новопоявилото се растение.
След около седмица със сигурност се знаеше, че състоянието на болната се подобрява. Изминаха още две седмици и тя вече излизаше да се поразходи в градината. А след месец цялата къща се преобрази. Леля Лети изпълняваше всички желания на сестра си: прозорците бяха широко отворени, колосаните пердета — дръпнати встрани, за да влиза повече светлина в стаите. Навсякъде се виждаха свежи цветя, а храната бе по-вкусна. Акордираха старото пиано и майката на Дигъри отново започна да пее, а с Дигъри и Поли играеше на такива игри, че леля Лети често възкликваше: „Вярвай ми, Мейбъл, ти си най-голямото дете от тримата!“
Не върви ли нещо известно време, като че ли всичко става от лошо по-лошо. Ала когато нещата започнат да се оправят, стават от добри по-добри. След около шест седмици безгрижен живот пристигна писмо от Индия. Бащата на Дигъри съобщаваше прекрасна новина: поради смъртта на престарелия прачичо Кърк той се оказал много богат. Щял да се пенсионира и да се прибере от Индия завинаги. А хубавата голяма къща в провинцията, за която Дигъри цял живот бе слушал, но никога не бе виждал, щяла да бъде тяхна. В къщата имаше рицарски доспехи, а около нея — конюшни, помещения за кучета, река, парк, оранжерии, лозя. Недалече се простираха гори и планини. Затова Дигъри беше убеден, точно като теб, че ще живее щастливо до края на дните си. А искаш ли да узнаеш още нещо?