Най-странното е, че Дигъри още не беше се огледал наоколо и вече почти бе забравил как попадна тук. Или поне определено не мислеше за Поли, за вуйчо Андрю или дори за майка си. Не беше ни най-малко изплашен, развълнуван или любопитен. Ако някой го беше попитал: „Откъде идваш?“, вероятно щеше да отговори: „Винаги съм бил тук.“ Точно така се чувстваше — сякаш винаги е бил на това място и никак не скучаеше, макар нищо да не се случваше. Както каза много след това: „Не е място, където стават разни неща. Дърветата просто не спират да растат, това е всичко.“
Дигъри дълго разглеждаше гората. Забеляза момиче, което лежеше по гръб под едно дърво на няколко крачки от него, с почти притворени очи, но не съвсем: сякаш досега бе спала, а сега се събуждаше. Дълго време я наблюдава, без да проговори. Най-сетне тя отвори очи и също го изгледа продължително и безмълвно. И измърка със замечтан доволен глас:
— Май съм те виждала и преди.
— И на мен така ми се струва — съгласи се Дигъри. — Отдавна ли си тук?
— О, винаги съм била тук. Поне… Не знам… От много дълго време.
— И аз — добави Дигъри.
— Не е вярно — възрази тя. — Видях те току-що да излизаш от езерцето.
— Да, вероятно си права — съгласи се Дигъри озадачено. — Бях забравил.
Доста дълго никой от тях не проговори.
— Чудя се — подхвана момичето — дали наистина сме се срещали преди. Имам някакъв спомен… някакъв образ в главата… на момче и момиче като нас… Живеят на съвсем различно място… И вършат какви ли не неща. Може и да съм сънувала.
— Изглежда и аз съм сънувал нещо подобно — обади се Дигъри. — За момче и момиче, които живеят в съседство… И нещо за прескачане от греда на греда… Помня, че лицето на момичето беше мръсно.
— Не бъркаш ли? В моя сън момчето беше с мръсно лице.
— Не си спомням лицето на момчето — призна Дигъри, а после възкликна: — Хей, какво е това?
— Ха! Та това е морско свинче — отвърна момичето.
Точно така: из тревата бавно се движеше дебело морско свинче. То бе вързано с панделка, на която имаше яркожълто кръгче.
— Виж! Виж! — възкликна Дигъри. — Кръгчето! Ти имаш същото на пръста си. А и аз!
Вече заинтригувано, момичето седна. Двамата се взряха напрегнато един в друг и се помъчиха да си спомнят. А после — почти едновременно — тя извика: „Господин Кетърли“, а той: „Вуйчо Андрю.“ Така се сетиха кои са и започнаха да си припомнят цялата история. След няколко минути изясниха всичко. Дигъри обясни колко чудовищно се е държал вуйчо Андрю.
— Какво ще правим сега? — попита Поли. — Ще вземем морското свинче и ще се прибираме ли?
— Няма защо да бързаме — Дигъри широко се прозя.
— Напротив, трябва! — отсече Поли. — Мястото тук е прекалено тихо. Толкова е… сънливо. Всеки момент може да заспим. Предадем ли се веднъж, просто ще легнем и ще задремем завинаги.
Тук е много хубаво — посочи наоколо Дигъри.
— Така е — съгласи се Поли, — но трябва да се връщаме.
Изправи се и предпазливо тръгна към морското свинче. Ала внезапно промени решението си.
— Не е ли по-добре да оставим морското свинче тук? Изглежда щастливо, а вуйчо ти ще му стори нещо ужасно, ако го върнем вкъщи.
— Бас държа, че така ще постъпи — съгласи се Дигъри. — Виж само как се отнесе към нас. Между другото — как ще стигнем до вкъщи?
— Като се потопим в езерцето, предполагам.
Двамата застанаха на брега и се загледаха в гладката повърхност, която отразяваше зелените клони и го правеше да изглежда доста дълбоко.
— Не си носим бански — напомни Поли.
— Нямаме нужда от тях, глупачке — възрази Дигъри. — Ще влезем с дрехите. Не си ли спомняш, че не се намокриха, когато изплувахме?
— Умееш ли да плуваш?
— Малко. А ти?
— Е… Не много.
— Според мен няма да ни се наложи да плуваме — прецени Дигъри. — Нали искаме да се спуснем надолу?
Идеята да скочат отново в езерцето не им се понрави особено, ала и двамата премълчаха този факт. Хванаха се за ръце и започнаха да броят: „Едно — две — три — и!“, и скочиха. Последва голям плисък и те, естествено, затвориха очи. А когато ги отвориха отново, що да видят! Стояха, все така ръка за ръка, сред зелената гора, а водата стигаше едва до глезените им. Езерцето очевидно бе дълбоко само няколко сантиметра. Излязоха отново на сушата.