Литературният им дебют е през 1848 година във вестник „Рейнски демократ“, където те започват да публикуват поредица от разкази и новели, подписани с името ЕРКМАН-ШАТРИАН. Още на следващата година същите тези разкази и новели ще бъдат събрани в сборниците „Фантастични истории и разкази“ и неговото продължение „Окултистът Ханс Вейнланд“.
Решаваща роля за налагането на все още малко познатите автори изиграва не кой да е, а самият Александър Дюма, който публикува в своя вестник „Льо Мускетер“ разказите им „Наука и дарование“ и „Трите души“, като охарактеризира младите дарования така: „Те са пленителни, живописни, сладкодумни, омайни, неспокойни и дивни създания…“
Това че Еркман-Шатриан са неспокойни и с будна гражданска съвест доказва тяхната пиеса „Елзас от 1814“, която след второто си представление в Страсбург, е забранена „… по съображения за национална сигурност!“. Твърдите републикански убеждения на авторите им донасят както всенародно одобрение, така и остри, хапливи критики, на моменти дори и обиди, от страна на една консервативна преса, обвинила ги за „писатели-антипатриоти“.
Първият истински значим успех на литературния тандем идва през 1859 година с публикуването на „Прославеният доктор Матеус“, следват „Разкази от планините“ 1861, „Господин Даниел Рок“ 1862, „Изповедта на един кларинетист“ 1865.
Като цяло творчеството на двамата може да се раздели на два цикъла: Популярни разкази и романи, където се включват сборниците „Разкази от брега на Рейн“ — 1862; „Приятелят Фриц“ — 1864; „Историята на един обикновен човек от народа“ — 1865; вдъхновение за които черпят от древните френски и германски предания, легенди и митове, както и от действителността в родните им провинции Елзас и Лотарингия.
В другия цикъл, Национални романи, биха могли да се включат още десетина романа: „Лудият Йегоф“ — 1862; „Госпожа Тереза“ — 1863; „1813 — историята на един новобранец“ — 1864; „Ватерло“ — 1865; в които преобладаващо чувство е патриотичното (отразени са славните дни на Наполеоновата епопея, видени през погледа на хората от народа) и които жънат небивал успех след анексирането на Елзас от Германия през 1831 година.
Никак не е маловажен за изтъкване фактът, че само за няколко месеца през 1865 година известният издател Етцел ще продаде милион и половина екземпляра от техните романи във Франция — тогава страна с население 38 милиона души, почти една трета от което е неграмотно!
Успехът им се затвърждава. Великолепното единство на мисълта им позволява да държат в ръце нишките на сюжета и характерите на своите герои, с еднакво умение да изпипват детайлите на фабулата и да режисират кулисите, като истински художници да извайват гънчиците на мъжките и женските образи, диплите на дрехите, обстановката, да се докосват, при това с еднакво съвършенство, до всякакви теми — от така наречените селски, натуралистични разкази, до реалистичните новели, историческите и политическите романи, до описание на нравите и обичаите на епохата…
Не са малко и фантастичните им произведения, едно от които е „Потомъкът на Върколака“, където силата на въображението, задъханото действие и убедеността на авторите по нищо не отстъпват на творбите на Хофман или Едгар По.
Еркман-Шатриан обединяват литературните си дарования и сили, своята мисъл, оригиналност, лирическо вдъхновение и име с една-единствена цел — да пишат, да творят съвместно, да оставят след себе си ярка следа и едно творчество — нещо изключително в литературата.
При все това в личния си живот Еркман и Шатриан живеят разделени: Емил Еркман е ерген и рядко гостува в дома на Шатриан, който има семейство.
Четиридесетгодишното им приятелство бива засенчено от скарване в края на кариерата им — жестока и глупава старческа свада за още по-глупави материални претенции, довели до юридически спорове и съдилища.
„Не бива да оставяме последна дума да има забравата!“
Това са думи на авторите на „Потомъкът на Върколака“, повест, която ни пренася години назад във времето и пространството. Авторите навярно търсят приемственост още от рицарския епос, от творчеството на Шекспир и от завещанията на ненадминатите свои предшественици, ала вземат от тях само онова, което им е необходимо. За тях градът не е кипящ от живот свят, замъкът е просто подходящ живописен декор, сред който човек да се уедини от дразнещата го съвременна посредственост и да открие един нов, непознат свят. Драмата, разиграваща се в създадения от тяхното въображение замък Нидек, носи почти универсални послания, битката между доброто и злото (в която силите на мрака неведнъж са възтържествували) е сведена едва ли не до нравоучителния извод за неизбежното морално и духовно възмездие. Атмосферата обгръща не само описанията в повестта: перипетиите на сюжета се разстилат пред слисания читател като разклонения в наистина средновековен замък, свръхестествените явления въздействат, рушат стереотипите на възприемане, възпитавани от нравоучителните романи на XVIII век. Авторите са потърсили съвсем нов ключ за изграждането на композицията, съдбата на героите така изкусно е направлявана (словото им на места ни се струва наистина назидателно, но на други е закачливо и човешки правдиво), че те излизат от властващите канони и заживяват собствен живот. Ала прокобното зло, единството между фантастично и правдоподобно, които ни очакват в „Потомъкът на Върколака“, съдържат и по-дълбок смисъл. Самият Шатриан се издава, когато споделя, че психологическата достоверност на персонажите би била непълна, ако вярата в свръхестественото не бъде показана докрай и като нещо естествено за епохата.