Той целува ръката ми.
— Не го забравям. Няма да го забравя. И никога не бих те унизил. Ти си сърцето ми. Дори това сърце да е разбито.
— Това ли е най-лошото от всичко?
Той се поколебава.
— Говори се за отрова.
При споменаването на оръжието на Елизабет Удвил замръзвам на място.
— Кой говори за отрова?
— Разни клюки от готварницата. Едно куче умряло, след като някаква чиния била разсипана и кучето я излочило. Знаеш как в двора правят от мухата слон.
— Чия е била чинията?
— Твоята.
Не казвам нищо. Не чувствам нищо. Нито дори изненада. От години Елизабет Удвил е мой враг и дори сега, когато е освободена и живее мирно в Уилтшър, чувствам сивия й поглед върху тила си. Тя все така ще ме вижда като дъщерята на човека, убил любимите й баща и брат. Сега ме вижда също и като жената, която стои на пътя на дъщеря й. Ако умра, Ричард ще вземе разрешение от папата и ще се ожени за племенницата си Елизабет. Династията Йорк ще бъде обединена отново, _онази_ жена Удвил отново ще бъде вдовстващата кралица и баба на следващия крал на Англия.
— Тя никога не спира — казвам тихо на себе си.
— Коя? — Ричард изглежда объркан.
— Елизабет Удвил. Предполагам, че именно нея подозират в опит да ме отрови?
Той се разсмива високо — някогашният му импулсивен, буен смях, който не съм чувала от толкова отдавна. Взема ръката ми и целува пръстите ми.
— Не, не подозират нея — казва. — Но няма значение. Ще те пазя. Ще се погрижа да бъдеш в безопасност. Но трябва да си почиваш, скъпа моя. Всички казват, че изглеждаш уморена.
— Достатъчно добре съм — казвам мрачно, а на себе си обещавам: «Достатъчно добре съм да държа дъщеря й далече от трона си».
68
_Дворецът Уестминстър, Лондон, януари 1485_
Дванайсетата нощ е — празникът на Богоявлението, последният ден на дългите коледни празници, които тази година сякаш продължиха цяла вечност. Обличам се особено грижливо в червено-златистата си рокля, а Елизабет, в тон с мен до последния детайл, в своята рокля в червено и златно, ме следва в тронната зала и застава до стола ми, сякаш за да покаже на света контраста между старата кралица и младата любовница. Има представление с живи картини, разказващо историята на коледния празник и Богоявлението, има музика и танци. Ричард и Елизабет танцуват заедно, вече толкова привикнали да го правят, че стъпките им си пасват. Тя има изяществото на майка си — никой не може да откъсне очи от нея. Виждам топлотата на Ричард към нея и се питам отново кое е ухажване и кое е преструвка.
От всички нощи в годината тъкмо Дванайсетата нощ е време, когато формите се променят и истинските образи стават несигурни. Някога бях дъщерята на кралесъздателя, отгледана с мисълта, че ще бъда една от най-видните жени в кралството. Сега съм кралица. Това би трябвало да удовлетвори баща ми и да удовлетвори и мен, но когато си спомня за цената, която платихме, мисля, че бяхме измамени от самата съдба. Усмихвам се на хората в стаята, за да могат всички да знаят, че нямам нищо против съпруга ми да танцува ръка за ръка с племенницата си, с очи, приковани в зачервеното й лице. Трябва да покажа на всички, че съм добре и че отровата, която Елизабет Удвил коварно капе в храната ми, във виното ми, може би дори в парфюма, който ароматизира ръкавиците ми, не ме убива бавно.
Танцът свършва и Ричард се връща да седне до мен. Елизабет отива да побъбри със сестрите си. Ричард и аз носим короните си на това последно празненство от сезона, за да покажем на всички, че сме крал и кралица на Англия, да изпратим дори към най-далечните области посланието, че сме в разцвета на силата и властта си. Една врата се отваря до нас, влиза пратеник и подава на Ричард един-единствен лист хартия. Той го прочита и ми кимва, сякаш някакво предположение, което е направил, се е потвърдило.
— Какво има?
Той проговаря много тихо:
— Новини за Тюдор. Тази година няма да има коледно оповестяване на годежа му. Спечелих тази игра. Той изгуби принцесата на Йорк, изгубил е и подкрепата на сродниците на Ривърс — усмихва ми се. — Знае, че не може да я поиска за своя съпруга, всички смятат, че тя е в моите ръце, моя блудница. Лиших го от нея и нейните поддръжници.
Поглеждам надолу по дължината на стаята, натам, където Елизабет упражнява стъпките на танца със сестрите си, нетърпеливо очаквайки музиката да започне отново. Кръг от млади мъже стои наоколо, с надеждата, че тя ще танцува с тях.