— Съсипал си я, ако из цялата страна се знае, че е опозорена, че е блудницата на краля.
Той свива рамене.
— Ако дръзнеш да се приближиш до трона, това си има цена. Тя го знае. А майка й най-добре знае това. Но има и още…
— Какво още?
— Знам времето на нашествието на Тюдор. Той ще дойде тази година.
— Знаеш това? Кога идва той?
— Още това лято.
— Откъде знаеш? — прошепвам. Ричард се усмихва:
— Имам шпионин в събрания му от кол и въже двор.
— Кой?
— Най-големият син на Елизабет Удвил, Томас Грей. Сега и той е на моя страна. Тя се оказва моя много добра приятелка.
69
_Дворецът Уестминстър, Лондон, март 1485_
Ричард се подготвя за нашествие. Аз се готвя за смърт. Елизабет се подготвя за венчавка и коронация, макар че в сдържаната почтителност, с която ми служи, няма нищо, което би разкрило това на някого, освен на мен. Сетивата ми са крайно изострени, постоянно съм нащрек. Само аз виждам руменината по бузите й, когато се връща от разходка в градината, начина, по който приглажда косата си, сякаш някой я е притискал към себе си и е разместил диадемата й, само аз виждам, че панделките на пелерината й са развързани, сякаш ги е разтворила, за да му позволи да сложи ръце на топлата й талия и да я притегли към себе си.
Имам човек, който опитва виното ми, имам човек, който опитва храната ми, но въпреки това отпадам постоянно, макар че дните стават по-светли, а слънцето грее по-силно, а пред прозореца ми един кос вие гнездо в ябълковото дърво и пее радостно всяка сутрин на зазоряване. Не мога да спя, нито нощем, нито през деня. Мисля си за момичешките си години, когато Ричард дойде и ме спаси от бедността и унижението. Мисля си за детството си, когато с Изабел бяхме малки момичета и си играехме на кралици. Струва ми се невероятно, че съм на двайсет и осем години, че Изабел я няма, а аз вече не желая да бъда кралица.
Наблюдавам принцеса Елизабет с някакво сурово съчувствие. Тя си мисли, че умирам — проявявам към нея снизхождението да не вярвам, че нейната ръка е тази, която пръска отрова по възглавницата ми — но си мисли, че умирам от някаква изтощителна болест, и че когато тя ме отнесе, Ричард ще я направи кралица от любов към нея, и че тогава всеки ден ще бъде празник, тя всеки ден ще получава нова рокля, и всеки ден ще бъде честване на нейното завръщане в дворците и замъците от детството й като наследница на майка си — следващата кралица на Англия.
Тя мисли, че той не ме обича, вероятно мисли, че никога не ме е обичал. Мисли си, че е първата жена, която той някога е обичал и че сега ще я обича вечно и тя ще преминава, танцувайки, през дните си, винаги обожавана, винаги красива, кралица на сърцата, точно каквато беше майка й.
Това е толкова далече от истината за положението на една кралица на Англия, че ме кара да се разсмея, докато започвам да кашлям и трябва да се хвана за болящите ме ребра. Най-малкото познавам Ричард. Може и да е запленен от нея сега, може дори да я е прелъстил, може да е легнал с нея и да й се е насладил, докато се е задъхвала от удоволствие в обятията му; но той не е такъв глупак, че да рискува кралската си власт за нея. Отне я от Хенри Тюдор — това беше амбицията му и той успя. Никога няма да бъде такъв глупак, че да рискува да оскърби сродниците ми, васалите ми и близките ми. Няма да ме отхвърли, за да се ожени за нея. Няма да постави момичето на Ривърс на моето място. Съмнявам се, че дори майка й може да предизвика такъв завършек.
Откривам, че трябва да се подготвя за смъртта си. Не се боя от нея. Откакто изгубих сина си, съм уморена до дъното на душата си, и си мисля, че когато тя най-сетне дойде, това ще означава да си легна да спя без страх от сънища, без страх, че ще се събудя. Готова съм да си легна да спя. Уморена съм.
Но първо има нещо, което трябва да направя. Повиквам сър Робърт Бракънбъри, добрия приятел на Ричард, и той идва в покоите ми на сутринта, докато останалите придворни са на лов. Придворната ми дама го пуска да влезе и си отива, когато я отпращам с махване на ръка.
— Трябва да ви попитам нещо — казвам.
Той е потресен от вида ми.
— Каквото пожелаете, ваша светлост — казва той. От бързо мярналото се по лицето му колебание виждам, че няма да ми каже всичко.
— Веднъж ме попитахте за принцовете — казвам. Твърде изтощена съм, за да говоря със заобикалки. Трябва да узная истината. — Момчетата Ривърс, които бяха в Тауър. Тогава знаех, че би трябвало да бъдат умъртвени, за да не застрашават положението на съпруга ми на трона. Вие казахте, че съм твърде мекосърдечна, за да дам заповедта.