Той коленичи пред мен и взема слабите ми пръсти в своите големи ръце.
— Помня.
— Аз умирам, сър Робърт — казвам искрено. — И бих искала да знам какво трябва да изповядам, когато приемам последното причастие. Можете да ми кажете истината. Изпълнихте ли желанието ми? Предприехте ли нещо, за да спасите Ричард от опасност, както знам, че винаги сте готов да направите? Приехте ли думите ми като заповед?
За един дълъг миг настъпва мълчание. После той поклаща едрата си глава.
— Не можах да го сторя — казва тихо. — Не бих могъл да го сторя.
Пускам ръцете му и се облягам назад в стола си. Той се отпуска на пети.
— Живи ли са, или мъртви? — питам.
Той раздвижва едрите си рамене и ги присвива.
— Не знам, ваша светлост. Но ако ги търсех, не бих започнал в Тауър. Те не са там.
— От къде бихте започнали да търсите?
Очите му са сведени към пода под коленете му.
— Бих започнал да търся някъде из Фландрия — казва той. — Някъде близо до владенията на тяхната леля, Маргарет Йоркска. Някъде, където близките на съпруга ви винаги изпращат децата си, когато се страхуват за тях. Ричард и Джордж бяха изпратени във Фландрия като момчета. Джордж, херцог Кларънс, смяташе да изпрати сина си отвъд морето. Така правят винаги Плантагенетите, когато децата им са в опасност.
— Мислите, че са се измъкнали? — прошепвам.
— Знам, че не са в Тауър, и знам, че не са били убити, докато аз съм бил на пост.
Допирам ръка до гърлото си, където мога да почувствам как пулсът ми блъска като чук. Отровата тече гъста във вените ми, изпълва дробовете ми, така че едва мога да дишам. Ако можех да си поема дъх, щях да се разсмея при мисълта, че синовете на Едуард са живи, макар моят да е мъртъв. Че може би, когато Ричард потърси наследник, не принцеса Елизабет, а някой от синовете на Ривърс ще излезе напред.
— Сигурен ли сте в това? — прошепвам.
— Не са погребани в Тауър — казва той. — Сигурен съм в това. И не съм ги убил. Не мислех, че такава е вашата заповед, а дори да беше така, нямаше да се подчиня на подобно нареждане.
Разтърсва ме дълбока въздишка.
— Значи съвестта ми е чиста?
Той се покланя:
— И моята също.
Отивам в спалнята си, когато чувам групата на ловците да се връща; не мога да понеса шума от говора им и да видя светналите им лица. Моята камериерка ми помага да си легна, а после вратата се отваря и принцеса Елизабет се вмъква тихо вътре.
— Дойдох да проверя дали не ви трябва нещо — казва тя.
Завъртам отрицателно глава, отпусната на богато избродираната възглавница.
— Нищо — казвам. — Не ми трябва нищо.
Тя се поколебава.
— Да ви оставя ли? Или да поседя при вас?
— Можете да останете — казвам. — Има нещо, което трябва да ви кажа.
Тя чака, застанала близо до леглото, със сключени ръце, с напрегнато, но търпеливо изражение на младото лице.
— Става дума за братята ви…
Изведнъж лицето й светва.
— Да? — прошепва тя.
Никой не би могъл да си помисли дори за миг, че това е лице на скърбяща сестра. Тя знае нещо, знам, че знае. Майка й е направила нещо или е успяла да измисли нещо, по някакъв начин ги е спасила. Може някога да ги е мислела за мъртви, и да е проклела убиеца им. Но това е момиче, което очаква да чуе добри вести за братята си. Това не е момиче, смазано от загубата — тя знае, че те са невредими.
— Мисля, че не зная нищо повече от вас — казвам предпазливо. — Но получих уверение, че не са били убити в Тауър, и че не ги държат в Тауър.
Тя не се осмелява да направи нещо повече, освен да кимне.
— Предполагам, че сте се заклели да пазите тайна?
Отново онова едва забележимо движение на главата.
— Тогава може би отново ще видите вашия Едуард в този живот. А аз ще видя моя в рая.
Тя се отпуска на колене до леглото ми:
— Ваша светлост, моля се да оздравеете — казва тя искрено.
— Във всеки случай можете да кажете на майка си, че не съм играла никаква роля в изчезването на синовете й — казвам. — Можете да й кажете, че нашата вражда е приключена. Моят баща уби нейния, сестра ми е мъртва, нейният и моят син са погребани, а аз също си отивам.
— Ще й предам това съобщение, ако желаете. Но тя не храни враждебност към вас. Знам, че е така.
— Имала е емайлирана кутия — казвам тихо. — А в нея е имало късче хартия? А върху това късче хартия — две имена, написани с кръвта й?
Момичето среща спокойно погледа ми.
— Тези имена «Изабел» и «Ан» ли бяха? — питам. — Беше ли тя мой враг и враг на сестра ми? С право ли съм се бояла от нея през всички тези години?