Безмълвна съм от ярост, задето си присвоява всичко, заради внезапното изтъкване на факта, че е по-голяма, заради внезапното преминаване от весела игра в съперничество. Тропвам с крак, лицето ми пламва и поруменява от гняв, и чувствам горещи сълзи да напират в очите ми.
— Англия! Аз съм кралица!
— Винаги разваляш всичко, защото си такова бебе — заявява тя, извръщайки се, когато вратата зад нас се отваря, в стаята влиза Маргарет и казва:
— Време е и двете да заспивате, дами. Божичко! Какво сте направили с покривката на леглото си?
— Изабел не ми дава да… — подхващам. — Държи се лошо…
— Няма значение — казва Маргарет рязко. — В леглото. Утре можете да си поделите това, за което се карате.
— Тя не иска да дели! — Преглъщам солени сълзи. — Никога. Играехме си, но после…
Изабел се изсмива кратко, сякаш скръбта ми е комична, и си разменя поглед с Маргарет, сякаш за да каже, че малката пак се тръшка в истерия. Това вече е прекалено. Надавам вой и се хвърлям по лице на леглото. Никой не го е грижа за мен, никой няма да разбере, че си играехме заедно като равни, като сестри, докато Изабел предяви претенции за нещо, което нямаше право да вземе. Би трябвало да знае, че трябва да дели. Не е редно аз да съм последна, винаги да съм последна.
— Не е редно! — изричам накъсано. — Не е честно спрямо мен!
Изабел се обръща с гръб към Маргарет, която развързва връзките, пристягащи роклята й, и я смъква ниско, така че Изабел да може да се измъкне от нея, презрително, като кралицата, на каквато се преструва. Маргарет разпъва роклята върху един стол, готова да бъде напудрена и изчеткана утре, и Изабел нахлузва нощница през главата си и оставя Маргарет да среши косата й с четка и да я сплете за сън.
Повдигам зачервеното си пламнало лице от възглавницата, за да ги гледам, а Изабел, забелязала широко отворените ми очи и трагичното изражение, казва кратко:
— И без друго трябва да спиш. Винаги плачеш, когато си уморена. Такова бебе си. Не биваше да те пускат да идваш на вечеря — тя поглежда към Маргарет, зряла жена на двайсет години, и казва: — Маргарет, кажи й.
— Заспивайте, лейди Ан — казва Маргарет нежно. — Няма за какво да правите сцени — и аз се търкулвам на една страна и обръщам лице към стената. Маргарет не бива да ми говори така, тя е почетна дама на майка ми и наша полусестра, би трябвало да се държи с мен по-мило. Но никой не се отнася с уважение с мен, а родната ми сестра ме мрази. Чувам как въжетата на леглото изскърцват, когато Изабел ляга до мен. Никой не я кара да си казва молитвите, макар че със сигурност ще отиде в ада. Маргарет казва: «Лека нощ, спете спокойно, Бог да ви благослови», а после духва свещите и излиза от стаята.
Ние сме сами, заедно, на светлината на огъня. Усещам как Изабел повдига завивките и ги придърпва към себе си, и лежа неподвижно. Тя прошепва, с изострен от злоба глас:
— Можеш да плачеш и цяла нощ, ако искаш, но аз пак ще стана кралица на Англия, а ти — не.
— Аз съм Невил! — изписквам.
— И Маргарет е Невил — Изабел се заема да докаже твърдението си. — Но е незаконна, копеле, което баща ни е признал. Затова служи при нас като почетна дама, и ще се омъжи за някой уважаван човек, докато аз ще се омъжа най-малко за някой богат херцог. А като се замисля сега, ти вероятно също си незаконна, и ще трябва да ми бъдеш почетна дама.
Чувствам как в гърлото ми се надига ридание, но покривам устата си с две ръце. Няма да й доставя удовлетворението да ме чуе как плача. Ще задуша риданията си. Ако можех да възпра дъха си, щях да го направя; и тогава щяха да пишат на баща ми и да съобщят, че съм напълно студена и мъртва, и тогава тя ще съжалява, че съм се задушила заради нейната грубост, а баща ми — който отсъства тази вечер — ще обвини нея за загубата на своето малко момиченце, което е обичал повече от когото и да било. Във всеки случай, би трябвало да ме обича най-много от всички. Най-малкото ми се иска да беше така.
1
_Лондон, юли 1465_
Знам, че ще се случи нещо необичайно, защото баща ми, завърнал се в Англия, в голямата ни къща в Лондон, събира стражата си в двора, а знаменосецът му и мъжете от свитата му извеждат конете си от конюшните и се строяват. Домът ни е величествен като кралски дворец; баща ми държи повече от триста войници с неговата ливрея, ние имаме на свое разпореждане повече слуги от всеки друг, освен краля. Мнозина твърдят, че нашите войници са по-добре обучени и по-дисциплинирани от тези на самия крал; със сигурност са по-добре нахранени и по-добре облечени и въоръжени.