— Английски копелета! — изруга Сайлъс. Доминик стисна зъби.
— Надявам се, че не си задоволил любопитството им.
— Разбира се, че не. Макар че те не говореха за кораба. Обсъждаха Хоксмур, онзи приятел, който е собственик на „Флийтуинг“.
Доминик усети как нещо се раздвижва в стомаха й.
— О? — попита тя и извърна очи към елегантния край на фалшборда. Високомерните англичани бяха забравени. Стрелна крадешком Сайлъс с поглед.
— Още едно копеле — пренебрежително заяви той и се обърна, за да оправи въжето, увито около фокмачтата.
Доминик прокара пръст по края на перилото, питайки се какво ли ще каже Сайлъс, когато му съобщи, че тъкмо същото копеле много скоро ще се качи на борда за пробно плаване.
— Това ли казаха те?
Гъстите вежди на Сайлъс подскочиха нагоре, ала пръстите му продължиха ловко да развиват въжето.
— Те ли? По дяволите, те не биха го казали направо. Но мога да те уверя, че никой от тях не питае топли чувства към Хоксмур. Злорадстваха, че бил победен от един американец. Кълна се, че това бе единствената причина, поради която изобщо благоволиха да разговарят с мен.
— Някой от тях да не се казва Барне или Ангълси? — попита Доминик.
Сайлъс се намръщи, опитвайки се да си припомни.
— Той е мошеник, Сайлъс.
— Не, те не казаха това. Авантюрист. Комарджия. Крадец. Разбойник. Негодник! Изобщо мъж с множество качества. Съблазнител на омъжени жени. Един мъж, който винаги получава това, което пожелае. Но не и мошеник. Симпатични момчета са, нали?
— Те не го харесват.
— О, казаха, че са принудени да го търпят. Изглежда, че е свързан с някои важни и влиятелни представители на аристокрацията, както и с доста съмнителни типове. Казват, че има смесена кръв.
— Смесена?
— Неблагородна. — Сайлъс я изгледа. — Също като теб и мен. Разбира се, ако ме питаш, те всички тайно му завиждат за парите и за репутацията. Едно от онези приятелчета заяви, че знаел със сигурност, че Хоксмур участва в незаконни сделки с представители на подземния свят.
Доминик пристъпи към него.
— С подземния свят?
Сайлъс се наведе към нея.
— Защо шепнеш?
Доминик примигна и бързо се отдръпна.
— Просто това ми звучи… доста опасно.
— И би трябвало. Този Хоксмур има славата, че може да купи всеки и всичко, на съответната цена, разбира се.
— И как го постига?
Сайлъс сви рамене.
— Има много бързи кораби. Изглежда, че митническите катери не могат да го настигнат. По този начин избягва данъците и таксите.
— Не е достатъчно бърз.
Лицето на Сайлъс се разтегна в широка усмивка.
— Истина е. Говори се обаче, че напоследък е открил някаква диамантена огърлица, принадлежала някога на Мария Антоанета. Това затвърдява репутацията му.
Доминик преглътна с усилие. Искаше й се да не вярва с такава лекота на всичко това. Мъжът, когото тя познаваше като Николас Хоксмур, изглеждаше способен на всичко, независимо от рисковете или може би именно заради тях.
— Огърлица?
— Да, огърлицата, известна с името „Синият огън“ — кимна Сайлъс, очевидно впечатлен от историята. — Преди няколко години английският парламент възложил задачата на неколцина от своите шпиони да открият огърлицата във Франция. Носели се слухове, че първоначално е била открадната от окупационните английски войски преди около двадесет и пет години. Изчезнала отново на път за Лондон през миналата година. Открадната. Изгубена завинаги или поне така смятали всички. Докато кралицата5 лично не изпратила да повикат Хоксмур.
— Кралицата, разбирам. — Нямаше нищо особено в това да бъдеш повикан от кралицата. Не, ни най-малко. — Предполагам, че Хоксмур е намерил „Синият огън“ за кралицата.
— За по-малко от месец.
— Естествено. — Доминик зарея поглед в морската шир. Въображението й започна да рисува съвсем отчетливи образи. Виждаше една жена, проснатата върху бюрото и един гол мъж, надвесен над нея в мрака. Мускулестото му тяло бе напрегнато от желание, а инструментът му за удоволствие стърчеше гордо напред…
Доминик пое дълбоко от соления морски въздух.
— Може би той е открил огърлицата толкова бързо, защото тъкмо той я е откраднал. Питам се дали някой се е досетил за тази възможност.
— И за тази, и за много по-лоши неща, госпожице Уилъби.
Доминик се извърна рязко и удари гърба си в перилото. Николас Хоксмур стоеше пред нея, сключил ръка около мачтата. Устните му трепнаха.
— Те винаги го правят.