Изведнъж се вцепени и замръзна. Тя бе пребледняла като смъртта, безмълвна и скована. А очите й, тези огромни златистозелени езера, бяха разширени от ужас. Сякаш разбираше, че няма никакъв смисъл да се опитва да го спре.
Мълчаливо примирение. Изнасилване.
— Господи… — промълви Николас, смразен до дълбините на душата си. Бързо прибра краищата на панталоните си, надигна се и се извърна от нея, по-далеч от хаоса, сътворен от похотта му. Не, тя не бе пострадала физически, но страхът, стаен в очите й, бе издълбал огромна бездна в сърцето му.
А той бе смятал да извоюва доверието й, да й разкрие истинския мъж, който се криеше зад измамния образ на неуморим развратник и безскрупулен мошеник. Какви храбри мисли за човек, глупаво повярвал, че е способен да се издигне над проклятието на произхода си.
— Аз… — Стисна юмруци, за да се овладее. Зад малкия прозорец светът изглеждаше вбесяващо нормален и обикновен. Гърлото му се стегна. — Простете ми, госпожице Уилъби. Това няма да се случи отново. Имате думата ми.
След това я остави, разяждан от съжаление и срам, който още повече подклаждаше грубостта му.
Копелето си оставаше копеле. Някои легенди не заслужават да умрат.
ГЛАВА 12
Доминик заслони очи с ръка и погледна на запад към земята, която се очертаваше смътно през пелената от морски пръски.
— Очевидно той не е поел курс към Гибралтар — каза тя.
По небето се носеха големи сиви облаци. Бризът, топъл и влажен, хвърляше студени водни капки по лицето и шията на Доминик, загорели от слънцето. През последните два дни жегата бе почти непоносима, но днес във въздуха се носеше миризмата на дъжд.
— Не, госпожице — отвърна Майър, който навиваше едно въже. — Не плаваме към Гибралтар.
Доминик присви очи и се замисли.
— В такъв случай сме се запътили към Канарските острови.
— Да. госпожице.
— Дали търси място, където да се скрие от шхуната, която ни следва, откакто континентът остана зад гърба ни?
— Не виждам никаква шхуна, която да ни следва, госпожице — отвърна след кратко мълчание Майър.
Доминик погледна на североизток към безбрежното море, по което не се виждаше нито едно платно.
— Тя изостана малко след разсъмване.
— Чували ли сте за миражите, госпожице? Много от моряците виждат кораби, когато всъщност няма нищо.
Младата жена стисна устни, разбрала, че няма смисъл да спори.
— „Източна Индия“ край Тенерифе ли е потънала?
— Наблизо, госпожице.
Доминик замълча за миг.
— Капитанът казваше, че из тези води го дебнат врагове, но въпреки това всички платна са опънати, дори и кливерът9… и ние продължаваме, сякаш няма от какво да се страхуваме, дори и от наближаващата буря. Предполагам, че никой няма право да оспорва заповедите на капитана и да се съмнява в неговите решения.
— Така е, госпожице.
Не, нищо не можеше да се изкопчи от Майър. През последните няколко дни го бе разбрала. Тя проточи врат, за да огледа по-внимателно кливера, опънат докрай при носа на кораба.
— Платното се държи.
— Като ново е, госпожице. Миналата вечер чух Бойл да се хвали пред екипажа в кухнята със ситния си бод. Аз рекох, че дето го научихте на шев е нищо и никакво наказание, задето промуши сабята си през платното.
Доминик огледа критично платното, за да се увери, че всичко е наред.
— Малко наказание наистина, като се има предвид, че в противен случай Григс щеше да го хвърли през борда. Прекарах целия следобед и почти цялата вечер да се грижа за раните на екипажа. Имате късмет, че никой не бе убит.
— Само се повеселихме, госпожице. Капитанът казва, че трябва поне два пъти на ден да се упражняваме със сабите.
От каютата си, където бе принудена да се оттегли, на Доминик й се струваше, че се биеха по-скоро шест, а не два пъти на ден. Заслушана в дрънченето на стоманата, крясъците и солените ругатни, имаше чувството, че е затворничка на борда на пиратски кораб.
Пленница на един мрачен и винаги навъсен пират. Или по-скоро на собствената си неопитност. Странно как дори един обикновен разговор бе станал невъзможен само заради нещо толкова…
Излагащо? Не, не беше точно така. Нищо ужасно всъщност не се бе случило в неговата каюта, освен че се счупи една чаша. Откровение. Да, когато той я положи върху онова бюро, тя се почувства така, сякаш пред нея се бе разтворила широко отдавна заключена врата. Само че колкото повече минаваха дните, изпълнени с неудобство и скрито напрежение, тя все по-дълбоко се убеждаваше, че онези врати никога нямаше да се разтворят отново, независимо колко силно го желаеше, защото не бе сигурна, че ще може отново да ги затвори. Или да се върне обратно.