— Няма нищо по-лошо от една жена, която мисли толкова много — изръмжа в отговор той.
— Отречи го. Освобождаваш красиви жени от жестоки тирани и се оттегляш без заслужена награда. Спасяваш евнуси от смъртта и запазваш тайните им. Обзалагам се, че не си получил нищо за смелостта си, освен приятелството на Омар. Всичко това ми звучи много благородно. Можеш ли да го отречеш?
— Ако желаете, моя скъпа госпожице Уилъби, предпочитам да ви впечатля с бездните на лошата си слава. Ще имате много добра причина да ме смятате за човек, комуто липсват всякакви благородни помисли или почтеност.
Доминик отпъди насмешливо промърморените думи с едно отмятане на глава.
— Добър опит, Хоксмур. И ако искаш да знаеш, аз те предизвиквам да ми докажеш, че греша. Обаче мога да ти заявя още сега, че няма да успееш, защото знам кога съм права, а в случая е точно така. Предполагам, че просто трябва да го докажа… — Гласът й секна. Ала бе твърде късно, за да извика. Твърде късно да се защити. Бяха уловени като слепи овце в капан. Тя тупна от мулето си на земята, съборена от силен удар, долетял от тъмнината. Чух как Хоксмур също падна на земята зад нея. Ударник на пистолет изщрака до ухото й.
— Само певец, а? — промърмори Хоксмур, поемайки дълбоко дъх, за да се съвземе от силния удар в корема.
— Почакайте! Трябва да знаете, че аз… — Тя изпищя, преди някаква кърпа да запуши устата й. Миг по-късно ръцете й бяха извити зад гърба и вързани. Те бяха трима — безформени сенки без лица, безшумни като създанията на нощта. Въздухът изскочи от дробовете й, когато я метнаха по корем върху гърба на мулето. Една ръка плесна задницата на животното и те отново поеха нагоре към планината.
Вилата на Навара бе по-строго охранявана от двореца на пашата. Входът приличаше на крепост с високи железни порти, заобиколена с каменна стена, висока приблизително четири метра и половина, покрита с гъста зелена растителност. Покрай стената на двадесетина метра един от друг стояха застрашително мъже с мургави лица, едри на ръст и въоръжени до зъби с пистолети и ножове. Николас си помисли какъв нелеп контраст представлява всичко това с тропическия рай, сред който се гушеше постройката от бял хоросан, кацнала на върха на един от хълмовете с изглед към южната част на Средиземно море.
В дърветата пееха птички. От голям кръгъл фонтан в средата на вътрешния двор ромолеше бистра вода, която падаше в изкуственото езеро, оградено с лъскави плочки. Докато мулето му минаваше покрай тях, Николас забеляза, че плочките бяха направени от лазурит, а в тях бяха инкрустирани разноцветни скъпоценни камъни. Няколко деца притичаха покрай него, удостоявайки го само с бегъл поглед, сякаш гледката на мъж, овързан и метнат върху гърба на муле, бе нещо обичайно.
Дулото на пистолет го смушка в ребрата и Николас се подчини на безмълвната заповед да слезе от мулето. Доминик стоеше до него, удивително притихнала с напъхана в устата кърпа. Пазачите явно показваха нарастващ интерес към нея, когато я видяха изправена на слънчевата светлина. Един от тях, необикновено едър и мускулест мъжага, се бе вторачил със зяпнала уста в гърдите й, сякаш от месеци не бе виждал жена.
Високите двойни врати на вилата се отвориха и един мъж се появи на прага. Беше висок, много тъмен, но с елегантна и стройна фигура — с широки рамене, тънък кръст и дълги и мускулести бедра. Той се движеше с изисканата грация на аристократ, както повечето от бандитите в околността, и бе облечен като мъж, който съзнава положението си на господар и не се бои да го покаже. Не бе въоръжен и не носеше бижута, с изключение на тежката златна верижка около китката на едната му ръка. Студените му очи мигом се насочиха към Доминик. Устните му се разтеглиха в широка усмивка, разкривайки два реда снежнобели зъби. Мъжът от километри излъчваше чувственост. Нищо чудно, че Доминик бе влюбена в него. Николас си помисли, че малко жени на този свят биха му устояли.
Мъжът се спря пред Доминик, после извърна глава към Николас. Погледите им се кръстосаха с видима неприязън. Изведнъж Николас изпита странното усещане, че гледа в собствените си очи.
— Canssima10. — Гласът на Навара бе толкова дълбок и мелодичен баритон, че за миг Николас повярва, че е певец. Навара дръпна с дългите си пръсти кърпата от устата на Доминик.
Тя тутакси се озова в обятията му, шептейки:
— Себастиан, толкова ми липсваше!
Последва един кратък поглед и рязко кимване и един от охраната свали кърпата от устата на Николас и развърза ръцете му.
— Ела — рече Навара с усмивка, която накара Николас да свие гневно юмруци и да се замисли защо от пръв поглед бе възненавидил този мъж. — Предполагам, че поне тази нощ ще бъдеш моя гостенка, нали?