Докато Турецки се мъчеше да разбере какво му казва — извинете, не ви разбирам, — връзката прекъсна.
Впрочем, това вече нямаше значение. Той вече знаеше най-важното — Марк е жив, Лисовски и плутоният са намерени, а тоя калпазанин си е спечелил съучастница, която вероятно е отмъкнал от някое почтено бюргерско семейство.
Турецки отиде при главния прокурор на Русия, готов да спори и настоява, че се налага спешно да замине за Япония, макар че аргументите му да бяха такива, че спорът можеше да приключи само с решението да бъде командирован. За негово учудване и изненада главният веднага се съгласи, нареди да му бъдат изготвени всички документи за командировката в Япония, като добави, че е дошъл точно навреме, защото ще пътува в състава на делегация от юристи, която отива в Япония с цел да изкаже извиненията на руската страна, че хора от правителствените кръгове са допуснали в Русия агенти на онова чудовище Тацуо Като.
Едва в самолета Турецки се сети какво все пак бе забравил да свърши: да пусне заповед за арестуването на Едуард Бибарцев.
Глава единадесета
Сакури9, отрупани с цвят
1.
С червената спортна кола те навлязоха в тихите и сънни крайни квартали, Кристина зави по една глуха улица и спря. Няколкото улични лампи пестеливо осветяваха от двете страни огради от жив плет. От ниската кола не можеше да се види дали зад храстите има някакви постройки, или нататък е чисто поле.
— Защо спряхме? — заинтересува се Марк.
— Пристигнахме. Тук са владенията на майка ми, госпожа Кирико Оцука.
— Ами чудесно — неуверено промърмори Марк. — Надявам се, няма да спим в някоя сламена колиба, защото нощите са още студени.
— Откога пък стана толкова префърцунен?! Сигурно откакто ти станах кочияш?! Имай предвид, че майка ми държи най-стилния японски хотел в Токио. И затова цените в него са най-високи. Цялата тая екзотика ти се сервира безплатно, а ти мърмориш!
— Аз не мърморя, но екзотиката все пак е различна…
— Никой няма да те изяде, бъди спокоен! — засмя се Кристина. — И запомни, че на японски хотел е „ръскан“.
— Ръскан — послушно повтори Марк.
— Точно така, като се поупражняваш малко, ще заговориш като истински японец. А сега слушай: когато влезем вътре, ще правиш каквото ти кажат, без да възразяваш и да капризничиш!
— Да не си ме довела тука като пленник? — стреснато попита Марк.
— Дори да е така, това ще е сладък плен, който никога няма да забравиш. В ръскана обслужването е такова, че клиентът да се чувства като у дома си. Дори по-приятно. Сега отивам да предупредя персонала, после ще се приготвя, а ти чакай да те повикам. Когато влезеш, ще кажеш на японски: „гоменнасай“. Това значи „моля за извинение“. Запомни ли?
— Да.
— А после вече можеш и да не приказваш.
Слязоха от колата и Кристина бързо закрачи по криволичещата пътечка между тревните площи и храсталаци, осветени от причудливи каменни фенери.
Марк остана до входа, където на висок стълб се поклащаше скромна и малка като знаменце фирмена табела с три изящно изписани йероглифа.
Сърцето му тръпнеше от две съвсем противоречиви чувства, които сякаш се преливаха едно в друго — нежна любов към палавата, но вироглава полуяпонка Кристина, и пробудилото се недоверие към нея. Ако Лазкин не лъжеше, а над огъня, както казва Джон, трудно се лъже, оня надут немец баща й изобщо не е никакъв мафиот, а истински германски Щирлиц, който в мирно време се бори против международния тероризъм. Но защо му е притрябвал руският бандит Бобров-Секача? Ако Бобров например беше офицер от контраразузнаването, внедрен като престъпник в ядрената банда, а Шилер го е надушил, това вече е съвсем друго нещо. Може и дъщеря си да му изпрати, още повече че тя е толкова умна и енергична. „А иначе какъв интерес има от мен, нали е сигурен, че съм гангстер?“, мислеше си Марк, като се оглеждаше с любопитство и дълбоко поемаше наситения с непознати ухания въздух на загадъчната страна, където бе мечтал да дойде някой ден, но не при такива обстоятелства.
— Ге-ен!
Марк чу проточения зов, но не съобрази веднага, че викат него. След всички тези предупреждения на Кристина той се чувстваше притеснен и затова неуверено тръгна по пътечката към къщата. Не видя къде е главният вход на този хотел, пък и нали японците не използват врати според европейските понятия. За да влезеш или да излезеш, трябва само да отместиш встрани плъзгащата се стена, която се нарича шоджи.