— Добър ден. Търся Александър Борисович Турецки…
— Слушам ви.
— Познахте ли ме, Александър Борисович?
— Момент, нека да си спомня…
Притеснен, че професионалната памет вече му изневерява, Турецки трескаво се опитваше да си припомни защо този глас му се струва толкова познат.
С весел, макар и донякъде попресилен смях събеседникът му прекъсна паузата:
— Мога да подскажа, че не съм общувал с вас нито като потърпевш, нито като заподозрян!
— И слава богу! — отбеляза Турецки.
— Сетихте ли се?
— Кажете, не сме ли учили някъде… заедно? — неуверено предположи Турецки.
— Горещо! — възкликна мъжът. — Помниш ли Бибата?
Сега вече Турецки си спомни. В представителния университетски отбор по самбо така наричаха своя комсомолски секретар Сергей Бибарцев.
— Ти ли си, Серьога?
— Същият!
— И как ме откри?
— От нужда, Саша, от нужда — въздъхна Бибарцев. — За жалост бившите съученици най-често се търсят повече по необходимост, отколкото от душевен подтик!
— За бивш състезател полутежка категория си взел да се изразяваш доста изискано, Серьога! — пошегува се Турецки.
— Е, нали знаеш, с какъвто се събереш…
— Хайде, казвай какви са ти проблемите.
— Разбираш ли, Саша, работата е доста деликатна.
— Искаш ли да измъкнеш някого от гьола?
— Не, не, какво говориш?! Не ти предлагам никакви сделки с твоите морални и наказателни кодекси! Но ако имаш възможност, ела при мен, разговорът не е за телефон.
— Къде?
— След пет минути ще дойде да те вземе кола…
— Охо! Толкова ли си се издигнал, Серьога?
Бибарцев се разсмя.
— И ти не си сред плебеите на великата империя!
Турецки не можеше да каже с точност колко време измина, откакто затвори слушалката. Във всеки случай, по-малко от десет минути.
Кратко иззвъня интеркомът. Турецки натисна бутона за свръзка. Секретарката отсечено съобщи:
— Александър Борисович, за вас пристигна кола… — И след кратка пауза добави с несдържано възхищение: — Черен линкълн!
„Охо — помисли си Турецки, — Бибата се рее по върховете!“
Докато се обличаше и прибираше в чантата си служебни формуляри, които можеше да потрябват в хода на разговора, секретарката успя да раздрънка на всички колеги и приятелки клюката — за праволинейния Турецки е пристигнала кола от суперкласа.
Александър Борисович слезе на улицата и несъзнателно погледна към прозорците: в оловносивите правоъгълници белееха неясни физиономии. „Я гледай — помисли си с ирония, — току-виж започнали да ме уважават. Ще си кажат: като е решил да се продава, измъкнал е добра цена!“
Зад волана на огромния блестящ автомобил седеше як, самоуверен младеж. Съдейки по всичко обаче, не беше от примитивните дебеловрати мутри.
— Вие ли сте Турецки?
— Да.
— Извинете, но трябва да ми представите някакъв документ.
Турецки разбра, че младежът не си придава важност, а просто следва нечии инструкции, но все пак не се сдържа да не реагира с малко високомерна, но иначе безобидна небрежност. Извади картата си, разтвори я и без да я изпуска, я навря пред очите на шофьора с думите:
— Извинете, но нямам право да я давам в чужди ръце.
— Качете се — кимна младежът.
Турецки се настани на разкошната седалка, където хлътна като в дълбок фотьойл, а брадата му се отпусна към гърдите и му придаде респектиращ вид. Може би затова попита по-заядливо, отколкото възнамеряваше:
— И какъв се явява нашият господин Бибарцев?
Младежът му хвърли бегъл поглед, в който се метеше известно недоумение.
— Той е банкер.
— Както изглежда, работата му върви добре?
— Вървеше нормално… — неопределено отговори младежът.
— А защо „вървеше“?
— Ами защото хора като вас никой не ги вика от добър живот.
2.
На улица „Народно опълчение“ линкълнът безшумно се плъзна под ниска арка и управляван от опитна ръка, елегантно влезе във вътрешен двор, където сред сивата маса от гаражи тип „раковина“ се издигаше ремонтирана с вкус триетажна частна сграда с красива фирмена табела по цялата фасада, където на руски и английски език бе написано „Банка Дук“.