— Имате ли основание да предполагате, че той е тук?
— Че е в сектата — да.
— Това не е секта, а религиозно обединение.
Марк реши да не спори.
— Разберете, че за мен времето е пари, питам колкото се може по-накратко.
— Разбирам. И така, кого търсите?
— Едуард Бибарцев.
Мъжът не отговори веднага, може би се мъчеше да си спомни, или се преструваше, че иска да си спомни подобен човек.
— Тук няма такъв — отсече накрая.
— Ами в другите ви там…
— Обители? — подсказа монахът.
— Да-да, в тях?
Монахът се усмихна и разпери ръце:
— Това не мога да ви кажа. Знаете ли колко наши филиали има в Москва?
— Не — простодушно призна Марк.
— Повече от двайсет.
— Добре сте се настанили, момчета!
— Това само означава, че нашата служба е угодна на Бога.
— Бибарцев има един приятел, Кирил Воробьов. Познавате ли такъв?
— Него го знам. Идва понякога. Той обаче не е монах, а вярващ мирянин. И не живее тука.
— Бих искал да вляза и да погледна все пак. Току-виж, че докато разговаряме с вас, двамата са прескочили през прозореца и сега най-спокойно си се молят вътре.
— Не може! Само с тяхно съгласие, със съгласието на настоятеля или на висшестоящо началство.
— Ами ако дойда с милиция?
— Няма да стане. Ние се ползваме със закрилата на властите и сме в много добри отношения с тях.
— Ами ако ви блъсна, да речем, и нахълтам?
Момъкът едва забележимо се усмихна.
— Опитайте. Пък и аз не съм сам. Докато сме в договорни отношения с кметството, ние ще пускаме само онзи, когото пожелаем, и там, където пожелаем. Не казахте ли, че за вас времето е пари?
— Казах.
— Тогава хайде да не се препираме излишно. Почакайте тук. Ще ида да видя дали не е вътре Чу… Воробьов. Ако искате, той ще излезе.
— Благодаря ви — потрисайки се от собствената си примирена любезност каза Марк и остана да чака пред затворената врата.
Минаха почти петнайсет минути, преди той да се усети, че никой няма да излезе и че може би злополучният Бибарцев е вътре, но го държат в усмирителна риза. „Всички тука са каратисти — яростно си помисли Марк, безславно напускайки малкия, но задръстен с вехтории двор. — Е, добре тогава, драги ми каратисти, срещу ръжен наистина не се рита… особено ако ръженът е капитан и се казва Майер!“
3.
Марк пристигна в Главна прокуратура с бясната амбиция чрез всички позволени и непозволени средства да получи от следователя Турецки заповед за обиск в сектата на „Петрозаводска“. Впрочем това беше чисто емоционален порив. Същевременно Марк съзнаваше, че без да има каквито и да било юридически основания, Турецки няма да я издаде. Пък и какви основания може да има, след като хитрият банкер не бе подал заявление за издирване в районната милиция. Така че ще се наложи Марк да иска от Турецки по-скоро съвет, а не заповед. Макар че гордият син на военния моряк нямаше желание да прави именно това…
В приемната на следствената служба при Главна прокуратура над все още младоликата, но вече заприличала на баба Шапоклак3 секретарка се бе надвесил висок млад мъж с канадка и куфарче за документи в ръка. Когато чу шума от отворилата се и тутакси затворилата се врата, секретарката се поизправи и надникна иззад посетител номер едно, за да види кой друг е дошъл.
— Здравейте.
Мъжът се обърна, а лелката свадливо попита:
— Кого търсите?
— Турецки.
— Александър Борисович го няма, в командировка е.
— Къде? — попита настойчиво Марк.
— Не съм длъжна да ви давам обяснения.
— За дълго ли?
— Командировъчното му е за една седмица, но може да се забави, случаят е сериозен.
Мъжът погледна към Марк, след което се наведе към секретарката и високо й пошепна:
— Кажете ми на ухото, нали сме стари познати…
Естествено, Марк се засегна, обърна се кръгом наляво и излезе в коридора.
Докато вървеше ядосан към изхода, чу, че вратата на приемната още веднъж се отвори и затвори. После — приближаващи се бързи стъпки, а след миг и мъжки глас, който му подвикна:
— Ей, господин Деликатния! Почакайте!
Марк се обърна: да, същият, който обича да си шушука тайнички със секретарките.