— Което всъщност трябваше и да се докаже! — удовлетворено отбеляза капитан Майер и се върна в кухнята.
— Слушайте сега, малки разбойници — обърна се той към хлапетата. — За вас вече всичко ни е известно, освен как се казвате и къде живеете. Няма да ви пусна да си ходите сами, ще изчакате, докато дойде кварталният да ви вземе. А сега ще напишем протокола.
— Какъв протокол? — стресна се големият.
— Протокол за изземването на пръстенчетата и паричките. Вие сте добри деца и ще ги върнете доброволно, иначе едно ченге ще ви отведе в затвора. Ясно?
— Недей в затвора, чичко!
Малчуганите вече непресторено се разплакаха.
Бибарцев се чувстваше страшно неудобно. И когато, размазвайки сълзите по бузите си с изцапан от шоколада юмрук, голямото момче свали от врата си връвчица с нанизаните по нея пръстени, а от единия си чорап извади парите, Сергей Николаевич неочаквано попита:
— Може би не трябва да пиша заявление, господин капитан? Ще отбележите в книжата си, че неизвестни злосторници са разбили вратата, но не са успели да оберат апартамента…
— Това изобщо не би ме затруднило. С други думи, и моето сърце, макар и скрито под държавен мундир, ми подсказва да бъда снизходителен. Но първо бих искал да ви кажа, че съм имал в практиката си един изключително интересен случай с деветгодишно момче. То изглеждаше невинно като ангелче, но за половин година бе успяло да „очисти“ четиринайсет апартамента, при което стойността на откраднатото възлизаше на повече от петдесет хиляди долара. И второ, трябва да се уверя, че хлапетата сами са се решили на тая глупава кражба, а не ги е изпратил например престъпният им баща, който учи своите сополанковци на нови думи. Ако са работили за баща си, трябва да го осъдим като вдъхновител и организатор на престъплението, а в такъв случай ще имаме нужда от вашето заявление. Така се уговаряме, нали?
2.
След този инцидент беше минал почти цял месец. Майер не бе идвал втори път и Сергей Николаевич реши, че капитанът е потулил работата с малките крадци. А сега, когато му се наложи сам да го потърси, разбра, че или не е записал номера на телефона му, или пък го е драснал на някакво хвърчащо листче, след което го е загубил. Впрочем, не бе трудно да открие оперативния служител, след като знаеше местоработата му. Друг бе въпросът дали ще се съгласи да се заеме с такова, тъй да се каже, негласно издирване. Във всеки случай отначало Майер се отнесе с големи задръжки към предложението на Бибарцев.
— Познавате ли следователя Турецки? — попита банкерът с надежда, че авторитетът на бившия му съотборник ще помогне.
— Чувал съм за него — уклончиво отговори Майер. — Но, слава богу, не ми се е случвало да го срещам.
— Защо е това недружелюбно отношение? — пообърка се Бибарцев.
— Знаете ли, любовта ни с прокуратурата е взаимна, но трудна. При това на вашия Турецки му се носи славата, че разнищва толкова мръсни дела, та после онези, които са му възложили разследването, направо са се разкайвали…
— Моят проблем е ясен и няма да се наложи да подлагате Елцин на разпит.
— Кой знае… — усъмни се Майер.
Попита от каква помощ има нужда Бибарцев, заинтригува се и позвъни на Турецки.
— Безпокои ви Майер от Московската криминална милиция…
— По-скоро вие сте обезпокоен от Бибарцев с мое съучастие! — възрази следователят и добави: — Изглежда, не ви се е искало да ме потърсите в прокуратурата?
— Меко казано, нямах особено желание. А що се отнася до банкера, стана ми дори интересно да потърся човек, който се е загубил не в Жмеринка например, а между Москва и Мюнхен, как мислите?
— Май имате право. Мога по приятелска линия да ви издам писмено нареждане за тая работа, за да се заемете с нея официално, Марк… как е бащиното ви име?
— Засега съм още млад и красив, така че можете да се обръщате към мен само с малкото ми име, Александър Борисович. А писменото нареждане няма да е никак излишно, защото гражданинът началник на нашия отдел, полковник Строгарев, така ме е затрупал с кражби, че не мога да вдигна глава.
— Значи, разбрахме се.
3.
След първия ден от издирването на Едуард Бибарцев Марк бе принуден да си признае, че тази работа е доста изтощителна, досадна и засега почти безрезултатна. Както си му е редът, той започна от аерогарата. Там бързо установи, че Едуард Сергеевич Бибарцев, е пристигнал с еди-кой си полет. След това, като показваше цветната му снимка на работниците от митницата, багажното отделение, ресторанта и другите служби, Марк се опита да изясни дали някой не е видял с кого, за къде и с каква кола е тръгнал от аерогарата. Но никой не можеше да си спомни за такъв пътник.