— Имаме прекрасни новини. Днес празнуваме раждането на Каси, Фиона и Санди. Тази вечер Каси и Фиона ще преспят в механата; Санди ще подремне там този следобед.
Не следва отговор от страна на момичетата.
Старейшината сяда. След това жителките на селото са изведени редица по редица. До вратата се намира голяма черна дъска. Докато я отминават, всяко от момичетата спира да прочете написаното на нея.
— Какво е това? — питам.
— Дневните им назначения — обяснява Епап. — Всеки ден всяка от тях е пращана в различна сграда със съответна задача: шиене, родилни грижи, готвене или нещо друго. Старейшините казват, че е добре да са вещи във всичко. Дневните им задължения са напълно случайно определяни. Никога не знаеш до кого ще се падне да работиш или да спиш. Защото спиш в същата сграда, в която си работил този ден. Ако работиш в тъкачната работилница, значи ще спиш там. Това позволява да се изгради чувство към общността. Въвлича всички.
След вечеря Кругман и още няколко старейшини ме повеждат на обиколка. Епап и другите момчета, вече запознати с правилата в Мисията, я пропускат. Сиси не се вижда никъде. Когато питам за нея, старейшините повдигат рамене съвсем леко. За разлика от момичетата в селото старейшините имат нормално развити стъпала и крачките им са широки и естествени.
— Две неща в селото ни карат да се гордеем — отбелязва Кругман, като размахва пълната си ръка напред-назад. — Храната и песните. — Като по команда един от старейшините се оригва силно и звучно, а наоколо се разнася воня на развалени яйца и вкиснало мляко. Носи се навсякъде около нас.
— Не това наричаме пеене — обяснява един от другите старейшини и се разсмива гръмогласно, а останалите се усмихват одобрително.
— Това тук — заговаря Кругман минута по-късно — е кулинарната зона на селото. Само трябва да подушиш въздуха, за да знаеш, че си на правилното място. Човек може да напълнее само от вдишването на тези сладостни аромати. — Повежда ни към постройките. — Хайде, да надникнем в някоя.
Влизаме в най-близката сграда, пекарната. Мирисът на печащ се хляб, понички и кроасани изпълва въздуха. Аз съм най-отпред и в секундата преди момичетата да разберат за присъствието ни, зървам израженията им. Намусени и мрачни, сякаш цветът им е напълно отнет, а обстановката в кухнята е без всякакво настроение и напълно сива. Но после момичета се усмихват, а гласовете им зазвънтяват и сякаш някой е светнал лампа.
— Добре дошли! Каква прекрасна изненада! — поздравява стоящото най-близо момиче с извити нагоре ъгълчета на устните и пъргавост в движенията.
— Пригответе нещо да почерпите нашите уважавани гости, действайте бързо! — крясва рязко Кругман. Пред устата му се образува облак от брашно, наподобяваш леден зимен дъх.
Подават ни малки кексчета и суфле, все възхитителни. Докато излизаме, момичетата се покланят с ръце, сключени пред телата, и ни благодарят за посещението. Всички се усмихват.
— Откъде взимате цялата тази храна? — питам Кругман, докато вървим по пътеката. Минаваме покрай група момичета, носещи кофи, от които се плиска вода, а те се усмихват широко и се покланят на разминаване. — Всички съставки, използвани от момичетата — продължавам аз, тъй като Кругман не отговаря. — Видях много малко обработваема земя, така че откъде се появява всичко това?
Кругман вперва поглед в мен, а от очите му струи радост, сякаш очевидното щастие е достатъчен отговор.
— Все отнякъде трябва да… — започвам аз.
— Великия Дарител ни е верен — прекъсва ме Кругман. — Доставя ни продукти всяка сутрин, абсолютно всяка сутрин.
— Не мисля…
— О, стигнахме до следващата ни спирка! Зоната за пеене! — изревава Кругман и ми обръща гръб. Двама старейшини се взират в мен. В очите им пламти всепоглъщащо доброжелателство.
— Тези постройки тук — обявява Кругман — са ми най-скъпи. Тук репетира хорът ни. Само онези с най-голяма музикална дарба имат право да се учат тук. Заслушай се, не ги ли чуваш? — Той отваря вратата и музиката незабавно замлъква.
— Старейшина Кругман, толкова се радваме, че ни удостоявате с присъствието си — поздравява момичето, седнало пред пианото. Според размера на корема й е бременна поне в седмия месец.
Кругман се усмихва.
— Точно обяснявах на госта ни колко специална група сте. Сигурен съм, че няма да го разочаровате в предстоящите дни.
— Разбира се, че не.