Фаренхайт бил обсебен от вярата си, че съвременният свят трябва да се сблъска с тези три книги така, както може би се е сблъскала с тях първоначалната им аудитория. Ето защо се нагърбил да ги преведе (значителен интелектуален подвиг, който дори хулителите му признават) и да ги публикува под майчината си фамилия като гореспоменатата художествена творба. Кой знае колко би продължила тази любопитна заблуда, ако не била недискретността на господин Фаренхайт в леглото с една млада жена, която се оказала не толкова надеждна, колкото си мислел, и бързо продала историята на един новинарски таблоид, което на свой ред доведе до жалбата на АКОН до този съд и искането им Бунището на Рая да бъде поставено под техен юридически контрол.
В отговор на това искане, Археологическата комисия на Обединените нации получава пълен, но временен контрол върху обекта.
Но искането им да се забрани публикуването на последния „роман“ от трилогията „Лявата ръка на Бога“ — „Плясъкът на крилете му“, в превод на Пол Фаренхайт, е отхвърлено. Публикуването може да продължи, при условие че резюме на тази присъда бъде отпечатано в началото на „Плясъкът на крилете му“. Както на АКОН, така и на Пол Фаренхайт е разрешено да добавят приложение в края на творбата, в което да обяснят позицията си.
Има три основни човешки емоции: страх, гняв и любов.
Докато навършиш четиринайсет години, най-лошите неща, които ще ти се случат някога, вероятно вече са се случили.
Никълъс, нима не знаеш този пръв и най-важен факт за хората: всеки от тях е още дете, и го съзнава болезнено във всеки един момент. На тези примати не им е дадено да надхвърлят около осемгодишна възраст… И всъщност, споменатото дете е единственото истинско нещо в тях.
То е тяхната човечност, истинската им индивидуалност, онуй, което не може да разбере защо е родено и знае, че трябва да умре — в самота, независимо сред колко хора се намира. То е носителят на всички качества на живите.
То е центърът на всяка възможна магия и откровение. Ако нещо не извира от това създание, не си струва да го имаш. Ето къде е парадоксът: повечето хора се чувстват живи единствено когато страдат, когато нещо преодолее обикновената им, грижливо изградена броня, и голото дете бъде изхвърлено в света. Тъкмо затова нещата, които са най-тежки за преживяване, са най-лесни за помнене.
Първа част
Дойдох сам и си отивам като странник. Не зная кой съм, нито какво съм правил.
1.
Кратък доклад за Томас Кейл, душевноболен. Три разговора в Манастира на остров Кипър.
(Заб.: Тази оценка на състоянието бе направена след удара на Майката игуменка Олбрайт. Съставените от нея бележки бяха изгубени заедно с данните за приема на Кейл. Настоящият доклад трябва да се чете в светлината на тази загуба, и следователно не може да ми бъде търсена отговорност за никое от моите заключения.)
Ръст среден, необичайна бледност. Средният пръст на лявата ръка липсва. Вдлъбнатина от счупване отдясно на черепа. Жесток белег от рана на лявото рамо. Пациентът казва, че изпитва болка от всички наранявания.
Бурно повръщане, обикновено следобед. Изтощение. Страда от безсъние, а когато успее да заспи — от кошмари. Загуба на тегло.
Томас Кейл не страда от истерични мании, нито от несдържано поведение, ако не се смята киселият му нрав. Следобедното повръщане го изтощава напълно, след което той заспива. Привечер вече е способен да говори, макар да е крайно саркастичен и язвителен. Твърди, че родителите му, които не помни, са го продали за шест пенса на свещеник от ордена на Обесения Изкупител.