Томас Кейл говори насмешливо — един доста дразнещ навик — и винаги се опитва или да предизвика у своя събеседник неувереност дали му се подиграват или не, или пък, в по-неприятни случаи, да покаже без никакво съмнение, че е така. Разказва историята за отглеждането си в Светилището, сякаш ме предизвиква да се усъмня в ежедневните жестокости, които е изтърпял. Твърди, че след като се възстановил от раната, причинила вдлъбнатината на главата му — отново не става ясно доколко е сериозен, — и без това големите му бойни умения (което по-късно ми се стори малко самохвално, но не и в онзи момент) нараснали значително и оттогава насам неизменно можел да предугади всяко движение на противника си. Това звучи неправдоподобно; отказах на предложението му за демонстрация. Останалата част от историята му е по-невероятна и от най-безочливата детска измислица за храброст и приключения. Той е най-лошият лъжец, на който съм попадала някога.
Историята му накратко. Животът му в Светилището, изпълнен с лишения и военно обучение, приключил драматично една нощ, след като случайно се натъкнал на високопоставен Изкупител, докато онзи извършвал дисекция на две живи момичета — нещо като свещен експеримент с цел откриване на средство за неутрализиране на властта на жените над мъжката част от човечеството. В последвалата борба той убил Изкупителя и избягал от Светилището с едната млада жена, която оцеляла, и двама от своите приятели, гонени по петите от отмъстителни Изкупители. След като се изплъзнали от преследвачите си, четиримата стигнали до Мемфис, където Томас Кейл си създал много врагове (което звучи правдоподобно) и множество могъщи съюзници (не толкова правдоподобно), включително небезизвестния ИдрисПюк и неговия полубрат канцлер Випонд (какъвто бил тогава). Въпреки тези предимства, насилническата му природа се проявила в брутален, ала необичайно нефатален сблъсък с (както твърди той) пет-шест мемфиски младежи, при който се оказал победител, но на път към затвора. Въпреки всичко, лорд Випонд отново се намесил загадъчно в негова защита и Кейл бил пратен в провинцията с ИдрисПюк. Спокойствието в ловната хижа на Матераци, където отседнали двамата, било нарушено скоро след пристигането им от жена, която се опитала да го убие, по причини, които той не е в състояние да обясни. Убийството било предотвратено не от собствените му чудодейни способности — по време на нападението той плувал гол, — а от загадъчен невидим и безочлив непознат, който погубил убийцата със стрела в гърба. После спасителят му изчезнал без следа и без обяснение.
Свещениците от Светилището вече били открили приблизителното му местонахождение и се опитали да го изкарат на светло (както твърди той), като отвлекли Арбел Матераци, дъщеря на Дожа на Мемфис. Когато го попитах защо Изкупителите ще рискуват война с най-голямата светска власт заради него, той ми се изсмя в лицето и заяви, че ще ми разкрие изключителната си важност, когато му дойде времето. Опитът ми говори, че високомерните луди приемат своята важност крайно сериозно, но характерното за Томас Кейл е, че безумието му става очевидно едва няколко часа след края на разговора с него. Докато си в неговата компания, даже най-невероятните истории, които разказва, те карат да отхвърляш съмненията — но няколко часа по-късно те обзема извънредно дразнещо чувство, все едно си бил подлъган от шарлатанин на пазара да се разделиш с наличните си пари за шише универсално лекарство. И друг път съм виждала такова нещо при лудите, макар и рядко; заблудите на някои от тях са толкова могъщи и странни, че увличат дори най-предпазливите аномисти.
Разбира се, Томас Кейл спасил прекрасната принцеса от злите Изкупители — но трябва да се отбележи, не в честна и благородна битка срещу многократно превъзхождащия го враг, а като намушкал повечето си противници, докато спят. Това е още една необичайна черта на неговата заблуда — че всеки от безкрайните му триумфи по принцип не се постига с героизъм и доблест, а с брутално лукавство и безсъвестен прагматизъм. Обикновено лудите от този тип се представят за галантни и благородни, но Томас Кейл открито признава, че е отровил водата на враговете си с гниещи животински трупове и е избил противниците си, докато спят. Заслужава си да предам накратко един от разговорите ни на тази тема.
АЗ: За теб естествено ли е да убиваш невъоръжени пленници?
ПАЦИЕНТЪТ: По-лесно е, отколкото да убиваш въоръжени.
АЗ: Значи смяташ, че животът на другите е обект на сарказъм?