Кой знае каква полезна информация може да се е изплъзнала от устните на Кейл, докато са измервали дължината на крака му? Шивачите бяха почти толкова добър източник на сведения като свещениците, а и бяха по-лесни за манипулиране — безсмъртните им души не бяха застрашени, ако раздрънкат някоя дочута клюка; не съществуваше такова нещо като „тайна на пробната“. Но се оказа, че да сплашат младата шивачка не е толкова лесно, колкото се бяха надявали.
— Не знам нищо за Томас Кейл, а и да знаех, нямаше да ви кажа. Махайте се.
Този отговор означаваше, че ще стане едно от две неща. Тревър Ковтун вече се беше примирил с мисълта, че ще трябва да извърши някакво зверство, независимо от Кити Заека. Той заключи вратата на магазина и пусна жалузите на отворения прозорец. Шивачката не си губи времето да им казва да спрат. Те понижиха гласове.
— До гуша ми е дошло от нещата, които трябва да направим с това момиче — каза Тревър Лугавой. Думите му бяха хем истина, хем средство да я сплашат. — Наистина ми се ще това да ни е последната работа.
— Не го казвай. Ако кажеш, че ни е последната, нещо ще се обърка.
— Да нямаш предвид — попита Лугавой, — че някаква свръхестествена сила ни слуша и ще осуети намеренията ни?
— Понякога не е зле да се държим, все едно Бог съществува. Не изкушавай провидението.
Тревър Ковтун отиде до шивачката, която вече бе осъзнала, че нещо ужасно е влязло в живота ѝ.
— Ти ми изглеждаш умно момиче — имаш си собствен магазин, а и остър език.
— Ще извикам стражарите.
— Вече е късно за това, миличка. В света, в който ще те отведем, няма стражари — няма защитници и пазители, няма никой, който да бди над теб. Ти си мислеше, че тук, в града, си общо взето в безопасност — но понеже си интелигентно момиче, сигурно знаеш, че на тоя свят има ужасни неща.
— Ние сме тези ужасни неща.
— Да, такива сме. Ние сме лоши новини.
— Много лоши новини.
— Ще му навредите ли? — попита тя, търсейки някакъв изход.
— Ще го убием — каза Тревър Ковтун. — Но сме дали дума да го направим по най-бързия възможен начин. Няма да има жестокост, само смърт. Трябва да вземеш решение за себе си — да живееш или да умреш.
Но какво решение беше това?
По-късно, докато напускаха шивачницата, Ковтун изтъкна, че само преди година биха убили момичето по такъв неописуемо жесток начин, че всяка мисъл за съпротива срещу проучванията им да се изпари като летен дъждец в големите солни равнини на Юта.
— Но това беше преди година — каза Тревър Лугавой. — Освен това имам чувството, че убийствата ни вече са на изчерпване. По-добре е да ги пестим. Кейл може да ни е последният.
— Ти все разправяш, че трябва да спрем, още откакто почнахме преди двайсет години.
— Този път говоря сериозно.
— Е, не биваше да ми казваш нищо за приключване, преди да сме свършили работата — тогава щяхме да можем просто да приключим. А сега, като обяви това за последната ни работа, го превърна в голямо събитие. Ако искаш да привлечеш вниманието на Бога, разкажи му за плановете си.
— Ако имаше Бог, който проявява желание да си пъха носа в нашите дела, не мислиш ли, че досега щеше да ни е спрял? Бог или се бърка в живота на хората, или не. Няма средно положение.
— Ти пък откъде знаеш? Може пътищата му да са неведоми.
Те бяха опитни мъже, свикнали с трудностите, и не се изненадаха особено, като разбраха, че Кейл е заминал някъде по причини, които момичето не можеше да обясни ясно. Но се бяха сдобили с името на Хенри Мъглата, добро описание на момче с белег на лицето и убедителното уверение, че той ще знае къде точно е заминал Кейл. Последваха три дни размотаване, задаване на неподозрителни въпроси и опити да не бият на очи. В края на краищата, изискваше се само търпение.
Хенри Мъглата харесваше хората, но не и онези, които живеят в дворци. Не че не се беше опитвал да ги хареса. На един банкет, където придружаваше ИдрисПюк, го бяха попитали с учтиво безразличие как е попаднал там. Мислейки, че се интересуват от необикновените му преживявания, той им разказа, като започна от живота си в Светилището. Но подробностите за странните лишения там не очароваха хората, а предизвикаха отвращение. Само ИдрисПюк чу как някакъв аристократ измърмори: „Мили боже, какви хора допускат в последно време!“ Но следващата забележка беше чута и от Хенри Мъглата. Той бе споменал как е работил в кухните в Мемфис и някакво конте, което искаше да го чуят, подхвърли провлачено: „Ама че банално!“ Хенри Мъглата долови презрителния тон, но не можеше да е сигурен — не знаеше какво означава; можеше пък да не е разбрал и това да е израз на съчувствие. ИдрисПюк реши, че е време да си вървят, и заяви, че се чувства неразположен.