— Сигурен ли си, Осару — каза Карл, който бе размислял мълчаливо през това време, — сигурен ли си, че е отишъл към колибата ни?
Осару не твърдеше, че е видял слона при колибата, но след като вървял по следите му до самата гора и се покатерил на едно дърво, зърнал огромното четириного, което отивало към колибата. Осару не се съмнявал, че то отивало именно там, макар и да не знаел с какви намерения — защото суеверният страх не му позволяваше да прави никакви предположения.
— Едно е ясно — каза Карл, като помисли още малко — безполезно е да продължаваме започнатото оглеждане на местността, докато не се отървем от слона. Това, което каза, братко Гаспар, е съвсем вярно. След като знае, че сме тук, а още повече след като го разярихме с раните, които му нанесохме, той едва ли ще забрави станалото и ние не можем да се надяваме на мир и безопасност, докато не го премахнем. Няма защо да отлагаме тая работа; напротив, трябва веднага да я свършим. От премахването на слона зависи самият ни живот, който не ще бъде в безопасност, докато не премахнем това зло.
— Да тръгваме тогава! — се провикна Гаспар. — И да извикаме: „Смърт на разбойника!“
Глава XIX
РАЗРУШЕНИЯТ ДОМ
Нашите пътешественици тръгнаха веднага към колибата, и то по същия път, откъдето бе минал и слонът; те разбраха това по следите на стъпките му, които индусът откриваше с опитното си око и показваше на своите другари. Грамадните стъпки личаха в пръстта, там, където почвата беше по-мека; другаде, където не личаха стъпки, се виждаха току-що прекършени вейки, обрулени листа, дори пречупени големи клони, отнесени и захвърлени доста надалеко, сочейки ясно на Осару пътя, откъдето разбойникът бе минал.
Осару бе вървял често по дирите на диви слонове из бенгалските джунгли и познаваше много добре как се движат те. Затова можеше да обясни на другарите си, че слонът не се е спирал да пасе — по вейките й листата нямаше следи от зъбите му, а се е движел бързо-напред, към определена цел. Изпочупените клони изглеждаха прекършени повече от яд за претърпените наранявания и от разочарование, че не е успял да си отмъсти.
Не беше необходимо Осару да препоръчва предпазливост на другарите си. Те знаеха не по-зле от него, че един разярен слон, все едно дали е скиталец-разбойник или почтен, не е никак безопасен гост; а за яростта на именно този слон имаха предостатъчно зрителни и слухови доказателства.
Затова напредваха извънредно предпазливо, като се оглеждаха и ослушваха на всички страни и вървяха, без да продумат, или разменяйки си само шепнешком по някоя дума.
Пътеката, по която се връщаха, не беше същата, по която бяха минали сутринта. Оглеждането, на скалите ги бе отвело доста далеко в окрайнините на долината, но като вървяха сега по пътеката, избрана от слона, те отиваха, както Осару бе вече установил, право към колибата.
Когато наближиха първобитното си жилище, те разбраха по известни признаци, че врагът е все още пред тях. И като знаеха, че близо до горещия извор и до самата колиба няма големи дървета или други сигурни убежища, където биха могли да се подслонят, ако бъдат нападнати отново, тръгнаха още по-предпазливо. От пътеката, по която приближаваха, колибата можеше да се види едва когато стигнат на сто и петдесет, двеста ярда от нея. Трябваше да изминат един пояс от сравнително високи джунгли и едва тогава щяха да я зърнат.
Когато тръгнаха през джунглите, за най-голямо свое неудоволствие, забелязаха скорошни следи от стъпките на слона. Сега вече се увериха, че той е минал оттук преди тях и е отишъл право към колибата.
Какво ще търси всъщност там? Ето въпроса, който и тримата си зададоха почти неволно. Можеше да се допусне, че отива да търси именно тях! След като бяха изчезнали от погледа му на полесражението, може би смяташе, че са се върнали у дома си и идеше да продължи доброто съседство.
След досегашните си наблюдения те бяха принудени да признаят, че огромното четириного има необикновен разум. Макар и неоформено, това предположение им вдъхна твърде мъчителни опасения. А гледката, която, видяха, щом излязоха от джунглите, не само засили тия опасения, но ги превърна веднага в истински ужас.
Колибата, която би трябвало вече да видят на не повече от двеста стъпки пред себе си, не съществуваше! Виждаха се само развалините й: Грамадните обли камъни, с които бяха изградени стените, гредите й чимовете, служещи за покрив, пластовете трева, служили за постеля, грубите, набързо направени сечива и покъщнина — всичко беше разхвърляно по земята; ни следа от къща или колиба, нищо, което да покаже, че на това място са живели хора!