Да… Там, където беше доскоро първобитното им жилище, нашите пътешественици видяха сега само развалини… От дома им не бе останал и камък върху камък!
Не само изплашени, а просто ужасени, те гледаха всичко това. Езичникът, боготворящ Брама или Вишну, не беше вече сам в суеверните си фантазии. Неговите другари християни бяха почти готови да повярват в свръхестествени сили. Те разбираха много добре на какво се дължи разрушението на къщата. При все че злосторникът не се виждаше никъде, знаеха много добре, че е слонът. Друго обяснение не можеше да има; и те се ужасяваха не толкова от самото дело, колкото от чисто човешкия, или по-точно от чисто сатанинския разум, който бе довел животното дотук и му бе внушил тази отплата, може би предисловие на друга, още по-голяма.
При все че опустошението не изглеждаше извършено много време преди пристигането им, слонът като че си бе отишъл. Или поне не се виждаше наблизо, а излишно е да кажем, че го търсеха най-внимателно. Докато наблюдаваха отдалеко развалините, тримата другари се криеха в храстите, като се страхуваха от опасното му присъствие, и едва след доста време се решиха да излязат на открито, за да преценят напълно размера на бедата.
Когато най-после го сториха, разбраха, че разрушението е пълно. От колибата не бе останала ни следа — и стените, и покривът бяха изравнени със земята. Но това, което съкруши много повече останалите без дом ловци на растения, беше загубата на малкия им запас от припаси — барутът, който така грижливо пазеха, докато бяха затворени в колибата си, беше безвъзвратно пръснат из отломките. Те го бяха скътали в голяма, нарочно приготвена за целта кратуна, която разяреното животно бе стъпкало заедно с другите домашни вещи. Изсушените храни бяха измъкнати от скривалищата и стъпкани в пръстта. Но тази загуба не беше толкова горчива. Други храни те можеха да си доставят, макар и не така лесно. Сега, когато барутът им беше унищожен, не можеха да го възстановят.
Глава XX
НОВО ПОКАТЕРВАНЕ НА ДЪРВО
Те биха останали по-дълго тук, за да оплакват непоправимата загуба, ако не се страхуваха, че слонът може да се върне. Накъде ли бе тръгнал, се питаха те, а очите им шареха в различни посоки и погледите издаваха безпокойството им.
Разбойникът трябва да е бил тук само допреди няколко минути: тревата, която бе утъпкал, беше още влажна от собствения си сок, изстискан от огромната тежест на слона. Тримата другари можеха да огледат местността на четвърт миля наоколо, защото наблизо нямаше никаква горичка, където такова грамадно животно би могло да се скрие.
Така мислеха Карл и Гаспар, но Осару беше на друго мнение. Разбойникът би могъл да се скрие в малките джунгли, откъдето бяха минали, каза той, добавяйки, по спомени от ловджийския си опит, че колкото и да е голям, слонът може невероятно изкусно да се потули зад най-малкото прикритие; съобразителността му го учи да си избира най-добро скривалище и макар да не се сгушва и да не кляка, той успява да убегне от погледа и на най-бдителния ловец, защото е една съвсем безформена маса, която умее да не мърда. При все че Карл и Гаспар не му вярваха, Осару, твърдеше, че слонът не само би могъл да се скрие в малките джунгли, но е действително там.
За нещастие, доводите на Осару бяха твърде скоро подкрепени от факти, които не оставяха никакво съмнение в достоверността им. Докато тримата наблюдаваха зорко джунглите, напрегнали в същото време слуха си, за да доловят и най-малкия шум оттам, върховете на високите дървета в джунглите се поразмърдаха, а в следния миг двойка прекрасни фазани отлетя оттам с пърхане и изплашен писък.
Бягайки от джунглите, птиците прелетяха над главите на нашите пътешественици и вдигнаха такава олелия, че Фриц ги подгони с нестихващо лаене.
Било, че неприятелят им се бе скрил просто в засада, очаквайки удобен миг да ги нападне, било, че познатият омразен глас на кучето, чут от слона, бе събудил отново жаждата му за мъст, изплашените другари не бяха успели да разменят нито дума, когато дългият виещ се хобот и грамадните, тежки плещи се показаха от редките джунгли: очевидно беше, че чудовището идва право към тях с привидно тромав ход, който придвижва огромното четириного със скоростта на галопиращ кон. — Нашите пътешественици останаха за миг на мястото си, без да възнамеряват, разбира се, да дочакат нападението или да го отблъснат, а само, защото не знаеха в каква посока да избягат.
Те бяха така смутени от приближаването на врага, че минаха няколко секунди, преди някой да предложи план, представящ изгледи за спасение. Карл и Гаспар вдигнаха по-скоро машинално, отколкото съзнателно пушките си срещу неприятеля; защото имаха съвсем слаба надежда, че оловото от малокалибрените им пушки би могло да спре устремното му нападение.