И двамата гръмнаха едновременно; след това Гаспар даде и втори изстрел, но както предполагаха, слонът продължи да напредва.
За тяхно щастие, индусът не бе опънал тетивата на лъка. Опитът го бе научил, че при подобни, обстоятелства стрелата е безполезно оръжие. Все едно би било да ритне слона или да забие карфица в хобота му; и в двата случая би го наранил толкова, колкото и със стрелата си, само че би го разярил по-малко.
И затова вместо да се занимава с лъка си или да губи време в мисли за съпротива, индусът използва няколкото мига, останали за размисъл, за да огледа набързо околността и да види има ли някаква възможност за спасение.
Трябва да признаем, че близката околност не обещаваше нищо. По скалите нямаше тераски, където биха могли да се покатерят, за да не ги достигне слонът; джунглите можеха да им дадат само временно убежище; те бяха скрили наистина слона от погледите им, но не биха скрили тях от един толкова хитър противник. Освен това той се намираше между тях и джунглите, така че да избягат в тази посока, значеше да тичат право срещу хобота му!
За щастие, в този миг на неувереност и нерешителност индусът зърна едно спасително убежище — единственото близко дърво. Същото дърво, което бе използвал вече за спасяване; то беше до малките „проливи“, където Осару бе пуснал мрежите за риба и откъдето Гаспар бе успял да го измъкне от плаващите пясъци.
Дървото беше много голямо, а тъй като растеше усамотено, клоните му се бяха разпрострели по всички посоки и засенчваха почти целите „проливи“.
Осару не пропиля в безполезни размишления ценните мигове, а викна към младите сахиби, даде им знак да последват, примера му и се втурна с все сили към дървото; едва когато се покатери на третия или четвъртия клон; той се обърна да види дали са послушали съвета му.
Младите сахиби бяха възприели незабавно предложението му, без да се запитат дали е уместно, и се покатериха на дървото почти едновременно с индуса.
Глава XXI
БЕЗПОЩАДНИЯТ ОБСАДИТЕЛ
Фриц бе избягал заедно с господарите си и бе застанал под дървото; той не можеше да се катери и не можа да ги последва по-нагоре. Но като не можеше да се качи на дървото, не възнамеряваше и да остане под него, защото разбираше, че не ще може да се спаси от отмъщението на слона. Затова се хвърли веднага във водата, преплува „проливите“, излезе на отсрещния бряг и се втурна да се скрие в ракитака покрай брега на езерото.
Този път слонът не обърна внимание на кучето. Очите му бяха втренчени само в ловците, към тях бяха насочени и намеренията му за мъст. Той беше почти по петите им, когато те тичаха по полянката, и видя ясно, че се покатериха на дървото. Слонът беше наистина толкова близо, че Карл и Гаспар трябваше пак да изоставят, пушките си, за да могат да използват и двете си ръце при катеренето. Иначе щяха да се забавят, а и най-малкото закъснение можеше да бъде гибелно за единия или за двамата.
Карл се покатери последен и тъкмо когато вдигаше крака си от един клон, за да стъпи на по-горен, скиталецът обви първия клон с хобота си и го прекърши като тънко ракитово стъбло.
Но не можа да настигне Карл и другарите му, които си честитиха новото измъкване от смъртна опасност.
Слонът изглеждаше сега още по-разярен. Не само че пак не бе успял да си отмъсти, но бе получил още три рани от куршум; при все че бяха само драскотини по кожата на огромната му глава, те му причиняваха все пак достатъчно силна болка, която го вбесяваше. Той изрева остро и размаха високо хобот, след това започна да кърши като съчки всички клони, които можеше да достигне.
Твърде скоро многобройните ниски клони на дървото — до двадесет фута от земята — бяха изпочупени и всичко наоколо бе покрито с вейки, листа и прекършени клони, смазани като слама под широките тежки стъпала на огромното животно, което продължаваше да ги тъпче.
Недоволен от изпочупването на клоните, старият самец сграбчи с хобота си стъблото и започна да го дърпа, сякаш се надяваше да го изкорени.
Като разбра, че този подвиг не е по силите му, той прибра хобота си и започна нов опит — да бута дървото с тялото си.
При все че успя да го разклати, скоро се убеди, че дървото е много яко и ще устои на силата му, колкото голяма и да е тя; това убеждение го накара най-после да се откаже от опита.
Въпреки това той не проявяваше никакво намерение да напусне мястото; напротив, застана под дървото, явно решен да не мърда оттук.