Макар и уверени, че се намират в безопасност, нашите пътешественици не бяха в блестящо настроение. Те разбираха, че безопасността им е временна; при все че ужасният им неприятел щеше след някое време да си отиде и да им даде възможност да слязат, те знаеха, че няма да са в безопасност за в бъдеще. Надеждата им да унищожат този силен враг бе намаляла, защото имаха барут само за едно напълване на пушките, съвсем недостатъчно за погубването на слона. Разпиляването на барута им приличаше на стратегически удар от негова страна и ги поставяше пред мрачна и неразрешима задача. Какъвто подслон и да си съградяха, щяха да бъдат толкова защитени от слона, колкото и ако са на открито, защото разбойникът бе доказал, че може да разруши, и най-яките стени, които те биха могли да изградят; а за да не може да ги достигне, би трябвало да се крият постоянно по върховете на дърветата и да живеят като маймуни или катерици — нещо твърде неприятно.
Тъкмо тогава на Гаспар хрумна една мисъл, която можеше да ги спаси от подобно съществувание. Той се сети за пещерата, където бяха убили мечката. Дотам можеше да се стигне само по стълба, така че този подслон щеше да е недостъпен за слона. Щом се отърват от сегашната мъчнотия, щяха да потърсят убежище там.
Глава XXII
СНАБДЯВАНЕ С ВОДА
Хрумването за пещерата беше много сполучливо и поуспокои малко нашите нещастни пътешественици.
Но не беше пак кой знае какъв успех, защото, при все че щяха да са в безопасност в пещерата, не можеха да вършат нищо. Липсата на светлина там щеше да пречи за изработването на подвижните стълби, а докато изсекат дърветата, от които щяха да ги правят, и докато ги работят навън, щяха да бъдат изложени всеки миг на нападения от страна на безпощадния си неприятел.
Тези изгледи бяха доста обезсърчителни — дори при съзнанието, че пещерата е едно безопасно убежище, където могат да се скрият при всяко нападение.
Тъй като слонът кротува доста време, вниманието им бе погълнато изцяло от мисли за бъдещите действия. Уверени, че засега са на сигурно място, те не се страхуваха от никаква незабавна опасност.
Но тази увереност започна скоро да ги напуска. Колко време щеше да ги задържи той на дървото? Този въпрос си задаваха те и започнаха постепенно да се тревожат.
При все че никой не можеше да отговори на тоя въпрос, и тримата разбираха, че обсадата ще бъде продължителна — може би по-продължителна от първата, защото, изпълнен от дълбока и безмилостна ярост, скиталецът издаваше със сърдития си поглед своето решение да стои още много време тук. Виждайки това, нашите пътешественици още повече се разтревожиха. Не само че беше уморително да седят, яхнали тънките клони, но ако обсадата би продължила, щяха да бъдат изложени на опасността за всички обсадени — на глада. И тримата бяха вече изгладнели като вълци. Не бяха хапнали нищо след леката си закуска, защото нямаха, време да си приготвят обяд. Отдавна бе минало пладне и ако врагът им останеше тук и през нощта, трябваше да си легнат без вечеря. Какво лягане всъщност? Тази нощ нямаше да има нито лягане, нито сън — как можеха да заспят върху тия корави клони? Задремят ли дори за миг, щяха да се прекатурят право върху будния обсадител!
А пък и да се вържат за дървото, и дума не можеше да става за сън върху такива тесни легла.
Така че нямаше изгледи нито за вечеря, нито за спане през нощта. Но друго ги измъчваше сега много повече от глада и нуждата за сън. Жаждата. Усилията, който бяха принудени да вършат още от сутринта — катерене по дървета и промъкване из непроходими джунгли, и вълненията от многократното излагане на смъртна опасност се съпровождаха неизбежно от жажда, която беше — вече твърде мъчителна. И вместо да намалее от гледката на блесналата вода долу, се засилваше и ставаше почти, непоносима.
Те търпяха до някое време мъчението без надежда, че ще могат да се отърват от него; и като гледаха как езерото блести пред очите им в ясната слънчева светлина, а водата струи полека из „проливите“ под тях, можеха не само да си въобразят, но и да изпитат ужасните мъки на нещастния Тантал.
Търпели бяха вече доста време това мъчение, когато едно възклицание на Гаспар привлече вниманието на другарите му.
— Гръм и мълния! — извика той. — Къде ни е бил умът досега? И тримата се мъчим от жажда, а реката е до нас!
— До нас ли? Добре би било да е до нас, Гаспар — обади се унило Карл.
— Разбира се, че е до нас. Я погледни!
Докато говореше, Гаспар извади своята празна медна барутница. Карл все още не разбираше.