— Какво ни пречи да я пуснем долу — запита Гаспар — и да я изтеглим пълна с вода? Нищо! Имаш ли въженце, Оси?
— Имам, сахиб — отвърна бързо индусът, извади от пазвата на памучната си риза една конопена връв и я подаде на младия ловец.
— Ще стигне, дълга е — каза Гаспар, като взе връвта и върза веднага с нея барутницата. После изпразни в паласката си останалия барут, пусна барутницата във водата, почака, докато се напълни, изтегли я и я подаде радостно на Карл, като му каза да пие, колкото иска. Карл изпълни нареждането, без да се двоуми.
Барутницата бе изпразнена набързо; след това я пуснаха и напълниха отново, изпразниха я пак и повтаряха операцията дотогава, докато всички утолиха жаждата си.
Глава XXIII
ОГРОМНАТА ПРЪСКАЧКА
Като се напиха с вода благодарение на остроумното Гаспарово изобретение, обсадените почувстваха, че ще могат по-леко да издържат отегчителното положение. Те се бяха примирили философски с него, когато за най-голяма своя изненада, получиха много повече вода, отколкото им трябваше, и то от твърде странен и неочакван източник.
Мъчно е да се каже дали това хрумване мина през ума на слона, след като бе видял потапянето на барутницата във водата или без да му бъде подсказано от нещо. Но щом изтеглиха за последен път пълната барутница, още преди уталожването на браздите по повърхността на водата скиталецът скочи в езерото и потопи дълбоко хобота си като че ще пие.
Той постоя така няколко мига, докато напълни сякаш с течност огромния си стомах.
Нищо чудно, че бе ожаднял като тях; зрителите от дървото помислиха, че едрото четириного бе влязло в езерото само за да утоли жаждата си.
Но движенията му и начинът, по който всмукваше водата, издаваха друго намерение, потвърдено след малко от действия, което при други обстоятелства би разсмяло зрителите. Но тъй като сега жертви на шегата — ако можем да я наречем шега, бяха самите зрители, нито един от тримата не изпита желание да се засмее. Ето как постъпи слонът.
След като напълни хобота си с вода от рекичката, той го вдигна, насочи го към дървото със спокойствие и точност, с каквито астрономът би нагласил телескопа си, и започна да пръска обилно с вода лицата на обсадените. И тримата, насядали съвсем близо един до друг, станаха едновременно и наравно жертви на този неочакван потоп; преди да преброят до двадесет, те бяха измокрени от глава до пети, сякаш бяха стояли с часове под пороен дъжд!
Но слонът не се задоволи да ги окъпе само с един душ. Щом първият му запас от вода се свърши, той потопи пак гъвкавата си помпа, напълни я отново, прицели се точно и я изпразни пак в лицата им.
По този начин чудовището продължи да черпи вода от реката и да я изхвърля с огромната си мускулна пръскачка, докато ги окъпа десетина пъти.
Положението на нашите пътешественици не беше никак завидно, защото независимо от неприятната баня, изхвърляна срещу тях като с пожарникарска помпа водна струя, почти ги изхвърли от неустойчивите седалки.
Мъчно можеше да се отгатне какво преследва слонът с тази странна постъпка. Може би се надяваше да ги принуди да слязат или да ги събори от клоните; а може би просто искаше да влоши още повече положението им и да задоволи по този начин поне донякъде злобата си.
Мъчно може да се каже също докога би траяло това занимание. Може би още дълго време, защото запасите от вода бяха неизчерпаеми; но то бе прекратено ненадейно както за самото огромно дебелокожо, така и за тия, които бе удостоило с окъпването.
Глава XXIV
ПЪЛНО ПОТЪВАНЕ
Тъкмо посред представлението, когато пръскаше усърдно и злорадо вода от помпата си, той прекрати внезапно това забавление. След това огромното му тяло започна да се люшка, едното му рамо се показваше над водата повече от другото, а дългият хобот се въртеше във въздуха и вместо вода издаваше остър рев от болка или ужас.
Какво значеше това? Четириногото беше очевидно поразено от внезапен страх; но какъв неприятел го бе изплашил, се питаха мислено Карл и Гаспар. Още преди да изрекат въпроса, индусът им отговори.
— Ехее! — извика той. — Хубаво! Чудесно, хубаво! Слава на бога на великия Ганг! Вижте, сахиби, разбойник пропада… пропада… потъва в плаващия пясък, дето щеше глътне Осару! Ехее, потъва, потъва!
Карл и Гаспар разбраха веднага смисъла на тия радостни възгласи. Щом се наведоха да погледнат звяра и да проследят движенията му, те разбраха, че индусът има право. Слонът действително потъваше в подвижните пясъци!
Бяха забелязали, че когато бе влязъл в реката, водата стигаше едва до коленете му. Сега беше вече до хълбоците и бавно, но постепенно се издигаше все по-нагоре. Освен това отчаяните му усилия — последователното, вдигане на плещите, изплашеният рев, хоботът, който се протягаше бързо ту на една, ту на друга страна и се мъчеше да се залови о нещо — всичко доказваше истинността на Осарувото твърдение: слонът потъваше в подвижните пясъци. И то твърде бързо. Не бяха минали и пет минути, откакто зрителите го наблюдаваха, а водата плискаше вече гърба му и се издигаше все по-нагоре инч след инч и фут след фут, Докато покри най-после кръглите му рамене и на повърхността остана само главата и дългото й тръбовидно продължение.