Стълбите бяха изправени една след друга на съответните площадки и по този начин стигнаха до три четвърти от общата височина на скалата; но тук катеренето приключи поради едно непредвидено досега обстоятелство. Когато стигнаха до четвъртата площадка отгоре надолу, те откриха с огорчение, че вместо да започва малко по-навътре, както всички дотук, скалата се издаваше няколко инча извън площадката. Върху тази скала не можеше да се закрепи и задържи никаква стълба. Не направиха и опит да я изправят. При все че не бе видял издадеността отдолу, Карл, застанал на най-горното стъпало на последната поставена стълба, видя с око на инженер, че новата мъчнотия е непреодолима. Да закрепят стълба върху тази злополучна площадка беше все едно да се опитат да хвърчат; с това дълбоко заседнало убеждение младият ловец на растения слезе бавно и загрижено на земята, за да съобщи на другарите си неприятното откритие.
Излишно беше Гаспар или Осару да се качат повторно. Те бяха стигнали вече до същата площадка и до същото убеждение. Съобщението на Карл само окончателно го затвърди.
Всичката им изобретателност беше победена… Всичкият им труд беше отишъл напразно… Времето им беше пропиляно… надеждите им — разрушени… небосклонът на бъдещето им — затъмнен от най-черни облаци… само поради това непредвидено обстоятелство.
Както на връщане от пещерата — след търпеливото, но безплодно лутане, — те насядаха по скалите и се наведоха един към друг огорчени, обезсърчени и отчаяни.
Те седяха така, ту приковали поглед в земята, ту загледани унесено в скалите и накъсаната черна линия на дългите стълби, напомнящи огромна паяжина и закрепени с толкова труд, по които се покатериха само веднъж и нямаше да се покатерят вече!
Глава XXVII
ПРАЗНИЯТ КИЛЕР
Дълго седяха те така, потънали в дълбоко мълчание. Беше много студено, защото беше вече посред зима, но никой като че не чувстваше студа. Дълбокото разочарование и горчивата мъка, изпълнили съзнанието им, не им позволяваха да почувстват физическите несгоди; и ако някоя лавина би се плъзнала в този миг към тях от снежния връх, ни един от тримата не би се помръднал, за да избяга от нея.
Те бяха така изморени от този открит затвор… така ужасени от възможността той да трае вечно… или поне до края на живота им, че и смъртта дори не би могла да увеличи тоя ужас…
Сламката, в която се бяха вкопчили така продължително и с толкова любов, се бе изплъзнала От ръцете им. И те започнаха да потъват.
Те стояха почти час така, мрачни и унили под пурпурните отблясъци, които започнаха да трептят по повърхността на вечните снегове над тях, им напомняха, че слънцето се е спуснало вече твърде ниско и наближава да се мръкне.
Карл съзна пръв това и пръв наруши мълчанието.
— О, братя! — каза той, включвайки в тоя зов и Осару, под влияние на общото нещастие. — Да тръгваме! Безполезно е да седим още тук! Да се приберем у дома!
— У дома ли? — повтори с тъжна усмивка Гаспар. — Ох, Карл! По-добре да не бе казал тази дума!. Толкова приятна някога, тя прозвуча сега в ушите ми като неземен отзвук. У дома ли? Уви, мили братко, ние няма да се приберем, никога у дома!
Карл не отговори на тия отчаяни думи. Не можеше да каже нищо, за да обнадежди или утеши брата си; и предпочете да мълчи. Той бе вече станал, другите последваха примера му и тримата тръгнаха унило по най-прекия път към първобитното жилище, което сега — повече от всеки друг път — трябваше да смятат свой дом.
Когато се прибраха в колибата, откриха нов повод за безпокойство. Те пестяха най-старателно запаса от провизии, оцелял след опустошителното нападение на слона. Но като не можеха да губят време за никакво друго занимание, докато правеха подвижните стълби, в килера не бе добавено нищо — ни риба, ни дивеч, ни птици. Напротив, запасите се стопяваха непрестанно и когато тримата тръгнаха тази сутрин да поставят стълбите по скалата, в колибата бе останало само едно-единствено парче сушено месо от як — горе-долу колкото за едно ядене.
Изгладнели след безполезната дневна умора, те си представяха и почти предвкусваха с радост как ще се навечерят с него; защото природата предявява своите права при всички обстоятелства й гладът не може да бъде задушен дори от най-мъчителното душевно страдание.
Когато наближиха колибата, а особено, когато я видяха и зърнаха грубата й, но гостоприемна врата, която ги чакаше…, когато, зъзнещи от студа, зърнаха покрива от чимове, който щеше да ги приюти, и си представиха подредената, приятна обстановка вътре…, когато, чувствайки остро мъките на студа и глада, си представиха как в огнището ще запращи буен огън от съчки, а месото на яка ще засъска и зацвърти на пламъка, настроението им започна да се подобрява; и в държанието им започна да се съзира, ако не радост, то все пак нещо твърде прилично на бодрост.