Такава е човешката душа, и може би е добре, че е такава. Неин първообраз е небето — облаци и слънце, слънце и облаци.
За нашите пътешественици тъмният облак бе отминал засега и слънчев лъч бе озарил отново техните сърца.
Но не му бе отредено да ги грее дълго. Драснаха кибрит, запалиха огън, който пламна бързо. Едно желание бе вече задоволено. Можеха да се стоплят: Но когато трябваше да задоволят много по-мъчителното желание, когато потърсиха парчето сушено месо, с което трябваше да се навечерят — не го намериха.
Някакъв крадец бе идвал в тяхно отсъствие. И бе нападнал килера. Окаченото сушено месо не беше вече там.
Някакъв див звяр — вълк, пантера или друг хищник, бе влязъл през отворената врата, останала отворена поради вълнението при изпълненото с надежда тръгване и намерена отворена врата при връщането им; а сега нямаше и смисъл да я затварят — като вратата на обор, откъдето жребецът е бил откраднат.
Нямаше вече ни късче, ни хапка… нито от сушеното месо, нито от каквато и да друга храна; и тримата пътешественици, а заедно с тях и Фриц, трябваше да си легнат без вечеря.
Глава XXVIII
ПОХОД ЗА ТЪРСЕНЕ НА ЗАКУСКА
Те бяха толкова изморени от усилията да пренасят и изкачват стълбите, че заспаха, макар и съвсем гладни. Но сънят им не бе нито дълбок, нито продължителен; ту един, ту друг се пробуждаше от време на време и лежеше буден, размишлявайки за злата участ, която ги бе сполетяла, и за жалкото бъдеще, което ги очакваше.
Нямаха дори утеха, че ще могат да закусят сутринта. И знаеха, че ще трябва да си потърсят закуска в гората. Трябваше да търсят, да намерят, да убият нещо и едва тогава да хапнат.
А имаха основания да се съмняват дали ще могат да си доставят не само закуска, но дори обяд и вечеря, дали изобщо ще могат да се снабдяват за в бъдеще с храна. Обстоятелствата се бяха променили. Килерът, който се пълнеше досега от ловното майсторство на Гаспар, беше вече съвсем празен; ако не бяха унищожени припасите му, той би могъл бързо да го напълни отново. Но силата на Гаспар бе изчезнала заедно с барута му; елените и другите четириноги, все още твърде многобройни в долината, както и крилатите й гости, можеха да се надсмиват сега на всеки Гаспаров опит да ги смущава с двуцевката си. Отсега нататък пушката не струваше повече от една желязна пръчка.
Барут им бе останал само за едно напълване на двуцевката й на пушката. След като го изстрелят, никакъв изстрел нямаше вече да прокънти из тяхната долина и да събуди ехото на околните скали.
Но те още не предполагаха, че не ще могат да убият ни едно от дивите животни, които изобилстваха из тия места. Ако го допускаха, щяха да бъдат толкова нещастни и разтревожени, че не биха могли да мигнат тая нощ. Но те не гледаха толкова мрачно на бъдещето. Надяваха се, че и без пушки ще могат да се снабдят с достатъчно дивеч за храна, и когато се събудиха на разсъмване, започнаха да разговарят какво да правят.
Осару все още се уповаваше на лъка и стрелите си; ако не успееше да свърши работа с тях, оставаше мрежата за риболов; ако изтегли и нея празна, опитният шикари знаеше още много други способи за подмамване зверовете, птиците и рибите. Карл каза, че е решил, щом се запролети, да започне да отглежда някои корени и растения, които растяха пръснати тук-там из долината и при по-грижливо отглеждане биха им дали достатъчно храна. Освен това решиха да съберат и годните за храна диви плодове, за да се осигурят срещу бъдещи гладни месеци. Неуспехът на неотдавнашния им опит с подвижните стълби възобнови у тях твърдото и ужасно убеждение, че им е отредено да останат в тая планинска долина до края на живота си… да не минат никога отвъд границата на тая огромна тъмнична стена, която ги ограждаше.
Когато тази мисъл ги завладя отново, те започнаха да обмислят как ще се изхранят и сега, и в най-близко бъдеще! Така прекараха последните часове преди разсъмване.
Когато първите утринни лъчи озариха снежните върхове, които се виждаха през вратата на колибата, и тримата излязоха да се приготвят за важното начинание. То можеше да се отгатне лесно от вида на приготовленията. Гаспар пълнеше двуцевката си, и то много грижливо, защото щеше да даде последния си изстрел.
И Карл се бе заел да пълни пушката си, а Осару се въоръжаваше по своему, като преглеждаше тетивата на лъка и пълнеше със заострени стрели малкия зимбил, който му служеше за колчан.