Животното, което виждаме над нас — продължи Карл, като погледна застаналото на скалата четириного, — е чисто и просто една дива коза. Тя не е единствения вид дива коза, която живее в Хималаите, защото тук се среща итахир — много по-едро и по-силно животно от нея. Предполага се, че когато тия огромни планини бъдат изцяло претършувани (Карл се усмихна на употребената от него не съвсем научна дума), ще се открият още един-два вида.
А тази дива коза не е единственият познат досега вид — продължи той, — защото в Европейските Алпи се среща един вид, познат под името „щайнбок“; друг, наричан тур, се среща в Пиренеите, трети, наричан цак, в Кавказ; единдва други вида се срещат в Африка.
Що се отнася до животното, което е пред или по-точно над нас — продължи Карл, — то се различава твърде малко от другите от същия род, а тъй като и външността, и навиците му са били много сполучливо описани от — един известен ловец и същевременно съвършен естественик, най-добре ще е просто да ви предам неговото описание, което дава почти всички достоверно установени подробности за хималайската дива коза.
Мъжката дива коза — пише уважаваният автор — е голяма почти колкото тахира (той има предвид другия добре известен вид хималайска дива коза, много по-голяма от всички видове питомни кози). По времето, когато се сменя, козината й има сив оттенък, а през останалото време е жълтокафява. Убивал съм обаче млади животни — и мъжки, и женски, на които козината беше червеникава като на елен. Но никога не съм видял обаче възрастна мъжка дива коза с козина от този цвят, навярно защото тя живее много по-високо и сменя козината си в много по-късно годишно време. Козината е къса, а влакната й са като у дивия овен или у дивите овце; в студените месеци е примесена с много мека и пухкава вълна и се сменя през май и юни; в участъците, където по това време има стада, всички храсти и островърхи скали са покрити с падащата зимна козина. Красивата външност на дивия козел се дължи главно на благородните рога, с които природата го е надарила. У възрастните животни красиво извитите назад рога са от три до четири фута дълги, а окръжността им в основата достига до единадесет инча. Много нарядко рогата достигат повече от четири фута кина, но чувах, че е имало до четири фута и триадите им, дълги от шест до осем инча, са черни и редки. Женските, със светла сивокафява козина, са на ръст само една трета от мъжките; рогата им са кръгли и заострени, от десет инча до един фут дълги. Те са, общо взето, чистички, пъргави и нежни.
През лятото обикалят навред по най-високите достъпни места, където могат да си намерят храна — често на няколко прехода от зимните им местожителства. Това преселение започва още щом се стопят снеговете и се извършва постепенно — животните минават от един хълм на друг, като престояват навсякъде по няколко дни.
През това време мъжките стоят на големи стада отделно от женските; понякога в такова стадо могат да се видят до стотина козли. През деня се движат нарядко. Обикновено почиват и спят — било в снежни леговища в доловете, било по скалите или каменистите склонове на голите върхове, извън растителната зона. Понякога, но много нарядко, лягат по тревистите участъци, където са пасли. Привечер тръгват да пасат, често на няколко мили от мястото на почивката. Отначало се движат бавно, но ако им предстои да изминат значително разстояние, скоро ускоряват ход и твърде често цялото стадо почва да тича така, че едва стъпва на земята. От разкази на туземци можем да заключим, че дивите кози остават по високите места до края на октомври, когато започват да се събират с женските и слизат постепенно към зимните си местожителства. Женските не скитат толкова много и толкова далеко — някои остават на едно и също място през цялата година, тези, които посещават далечни хълмове, спират много по-долу от мъжките и съвсем нарядко минават извън растителната зона. Те раждат малките си през юли и обикновено близнят; но и те, като други стада животни, остават често ялови. Дивата коза е хитро животно, надарено с много остро зрение и силно развито обоняние. Тя е много подвижна и толкова плашлива, щото само един изстрел по някое стадо понякога стига, за да го прогони от хълмистата местност, където се е намирало. Дори без изстрел, самата поява на човек около свърталищата им има често същите последици. По време на нашите скитания сме се натъквали на много такива примери, един от които ни бе даден от първото стадо възрастни самци, което срещнахме. Те бяха в началото на долината Асрунг и ние ги зърнахме тъкмо когато слизаха по хълма, за да пасат — едно прекрасно стадо от стотина самци. Беше на мръкване, а до стана ни беше далеко. Благоразумието подсказваше: „Не ги закачайте до утре“, но възбуждението надделя и ние се опитахме да ги издебнем. Тъй като оставаше много малко до мръкване, трябва да сме поизбързали и да сме се приближили недотам внимателно, както бихме постъпили, ако имахме повечко време. Както и да е, не сполучихме, защото много време преди да стигнем до мястото, откъдето бихме могли да стреляме, някои ни бяха усетили и цялото стадо избяга, без да можем да дадем нито един изстрел. Като не бяхме стреляли и изобщо не бяхме ги изплашили с нищо, ние се надявахме, че ще ги намерим на другия ден; но и този ден, и още няколко след него минаха в безплодни търсения. Козите бяха напуснали окончателно тази област.