Всички читатели на естествена история са запознати с чудната способност на дивите кози да се катерят и скачат. И при все че не могат (както се разправя в някои книги), да подскочат и да се задържат на рогата си, докато успеят да стъпят отново на земята, тези, наглед тежки животни, могат да минат като по чудо из най-недостъпни места. Нищо сякаш не може да ги спре, нито да попречи на минаването им. Човек мъчно може да забрави, ако е видял това, как стадо, по което е бил даден изстрел, хуква направо из някоя наглед непроходима местност: по голата повърхност на почти отвесна скала, след това по страхотен склон или нанадолнище, покрито с пясък и чакъл, който се свлича от най-малкото докосване, как потъва в пропасти, от които бихте казали, че няма изход, и излиза почти веднага на отсрещния им бряг. То не се отклонява ни на косъм от поетата посока, а в същото време се носи над земята със скорост от петдесетина мили в час. Твърде малко, а може би и никои животни не могат да се мерят по издръжливост и бързина с дивата коза.
Глава XXXIV
БОРБА МЕЖДУ КОЗЛИ
Карл току-що бе млъкнал, когато, за да подчертае сякаш още повече нрава на дивата коза, с животното, в което бяха втренчили поглед, се случи странно произшествие.
То не беше вече само; докато го наблюдаваха, на скалата се появи втори ибекс, който тръгна към първия. Новодошлият беше също самец, както личеше от грамадните извити като ятаган рога, но по ръст и във всяко друго отношение той приличаше на първия, като че бяха братя. Но едва ли беше тъй. В държането на втория във всеки случай нямаше ни следа от братско чувство. Напротив, поведението му ясно доказваше, че е тръгнал с враждебни намерения. Той бе навел дотолкова глава, че брадата му почти докосваше гърдите, а върховете на рогата, обикновено сочещи назад, когато животното е изправено, стърчаха нависоко и право нагоре. Освен това късата опашка, която беше вирната и се въртеше бързо и неспокойно, показваше, че козелът е замислил нещо лошо. Зрителите можеха да разберат това въпреки голямото разстояние, защото фигурите и на двата ибекса се очертаваха толкова ясно на небесния фон, че и най-лекото им помръдване можеше съвършено ясно да се забележи.
Новодошлият се промъкваше отначало крадешком, сякаш възнамеряваше да извърши подло убийство, като бутне другия от скалата. Всъщност, както се разбра по-късно, такова е било истинското му намерение и ако другият бе останал само шест секунди още в първоначалното си положение, нападателят несъмнено би успял веднага в коварното си намерение.
За съжаление, трябва да кажем, че той успя — макар и след борба и опасност, да извърши сам гибелния скок, който бе предопределил за противника си.
Изглежда, че гласът на Гаспар му попречи да изпълни незабавно подлото си намерение, при все че то бе отложено, уви, твърде за кратко. Виждайки коварното приближаване, Гаспар нададе предупредителен вик. Дори и да не можеше да го разбере, заплашеният ибекс се сепна от унеса си и се огледа. При това оглеждане той забеляза опасността и в същия миг взе мерки да я отклони. Изправи се незабавно на задните си крака, завъртя се и застана отново на четири крака точно срещу противника си. Той не прояви никакво желание да се оттегли, а прие нападението като нещо съвсем редно. Всъщност при положението, в което се намираше, за него беше невъзможно да мисли за безопасно оттегляне. Скалата, над която стоеше, беше нещо като нос, издаден много по-напред от общата линия на канарите, а пътят към горния планински склон беше вече преграден от нападателя. Отзад и встрани зееше пропаст. Единственият изход беше да се бори или да се остави и да го повалят. Решението му да не отстъпва се дължеше следователно не на свободен избор; а на неизбежност.