Едва бе успял да вземе решението, си и да застане в отбранително положение, когато противникът му се втурна срещу него. И двете животни едновременно изврещяха и се изправиха едно срещу друго на задните си крака като двойка двуноги. Зрителите видяха в случая точно такава борба, каквато водят помежду си и обикновените кози, защото и ибексът показва по същия начин храбростта си. Вместо да се втурнат хоризонтално, с главата напред и да се изблъскват взаимно назад, както правят боричкащи се овни, дивите кози се изправят, след това се спускат с рогата напред, използвайки за двигателна сила тежестта на своето тяло, и се мъчат да смажат противника си, като го притиснат о земята с тежката си снага.
Противниците повториха няколко пъти това изправяне и втурване с вирнати рога, но скоро стана ясно, че нападателят ще бъде победител. Неговата позиция беше по-удобна, защото противникът му не можеше да избяга от площадката, която не му даваше възможност за по-устремни движения, а опасността да се подхлъзне от скалата очевидно го изпъваше със страх и сдържаност. Нападателят, който имаше предостатъчно място за движение, можеше да се оттегля и да атакува, както иска; той се отдръпваше стъпка по стъпка, втурваше се напред, изправяше се и нападаше отново. Във всяко негово нападение имаше подновен устрем, който се дължеше на неговото по-изгодно място на полесражението, както и на съзнанието, че ако не сполучи този път, ще трябва само да повтори втурването; докато за противника му неуспехът при удар или дори при отбрана щеше да е почти неизбежно предисловие за гибелта му.
Било че беше по-слаб от другия, било че мястото на борбата беше неизгодно за него, скоро стана явно, че нападнатият ибекс не ще може да се справи с нападателя. Още отначало пролича, че той смята само да се отбранява и ако пътят беше открит; по всяка вероятност щеше веднага да си плюе на петите.
Но той нямаше никаква възможност за бягство при започването на борбата, а не изглеждаше, че такава възможност ще му се представи и до края й. Единствената възможност за бягство, която можеше да измисли, беше да направи един отчаян скок и да прескочи през рогата на противника си.
Изглежда, че най-после му дойде именно такава мисъл, защото той изостави ненадейно отбранителното си положение и рипна високо във въздуха, сякаш искаше да прескочи през рогата на неприятеля си и да се скрие на по-безопасно място из планинските преспи.
Ако намерението му е било такова, то претърпя жалък неуспех. Докато той се носеше из въздуха, вдигнал високо над земята и четирите си крака, грамадните рога на неприятеля му се забиха със страхотна сила в неговите ребра и го подхвърлиха като топка през ръба на скалата!
Ударът бе нанесен с такъв устрем, че подхвърленото тяло се завъртя из въздуха и се сгромоляса в дъното на долината, откъдето подскочи още веднъж на цели шест фута, преди да падне мъртво.
Няколко секунди минаха, докато зрителите се опомнят от изненадата пред това странно произшествие, при все че то може да се наблюдава често от хора, които скитат из дивите хималайски чукари, където битки между диви кози, тахири, диви хималайски овни от исполинската порода амон са твърде обикновено явление.
Тези битки се водят често по ръба на надвиснали над пропасти скали, защото тези породи животни живеят именно из такива места, и не нарядко изходът на битката е такъв, какъвто видяха нашите пътешественици — един от борещите се бива хвърлен или бутнат от скалата.
Но това не значи, че изваденото от строя животно е непременно убито. Напротив, ако пропастта не е ужасно дълбока, дивият козел, тахирът или овенът може и след това страшно падане да се изправи на крака, да избяга или да се отдалечи с куцане от мястото, да оздравее и да си опита силата и щастието в нова битка със същия противник. Един крайно забележителен пример от този род е описан от наблюдателния ловец полковник Маркъм, който твърди, че лично го е наблюдавал. Предаваме дословно разказа му:
„Бях свидетел на най-невероятен подвиг, извършен от един възрастен тахир. Стрелях по него, когато той се намираше на осемдесетина ярда над мене, върху една издадена скала. Той се хвърли право надолу от тази височина, но на петнадесет ярда от земята подскочи във въздуха и едва тогава падна. Мислех, че е станал на пита, но той скочи и избяга; и при все че по следите от кръвта му го проследихме на твърде голямо разстояние, не можахме да го намерим!“