Моите млади читатели ще си спомнят може би, че са известни много подобни подвизи, вършени из Скалистите планини в Америка от тъй наречения бигхорн — див овен, който обитава тия планини и прилича толкова много на ovis ammon от Хималаите, щото някои естественици смятат, че принадлежи към същата порода. Американските ловци твърдят, че бигхорн скача безстрашно от високи скали, опирайки се на рогата си, после подскача във въздуха като гумена топка и застава на крака невредим, дори незамаян от този страхотен скок с главата надолу!
Няма съмнение, че в тези ловджийски разкази има много преувеличения, но вярно е все пак, че повечето породи диви кози и овце, както и някои породи скални антилопи — например сърната и козерогът — могат да правят изумителни скокове, каквито човек, който не познава навиците на тия животни — не би допуснал за възможни. Не е лесно да се разбере как тахирът на полковник Маркъм е могъл да падне от осемдесет ярда — равни на двеста и четиридесет фута, без да говорим за допълнителните четиридесет и пет фута — и да не стане „на пита“. Но при все че можем да се поколебаем дали да повярваме на подобно невероятно твърдение, не е уместно да го отречем направо. Кой знае дали в костите на тия животни няма съставка, която им придава такава жилавост, че могат да устоят на последиците от подобни падания?
В бита на животните има много постъпки и прояви, които още не са достатъчно проучени; а известно е, че природата е надарила своите създания със свойства и навици, отговарящи на условията, при които ще живеят. Възможно е следователно тези диви кози и овце — блондените и леотаровците от света на четириногите, да са надарени с такава способност да скачат и с такива свойства, които липсват напълно на други животни, нямащи нужда от тях. Така че би било неправилно, докато не се изучат свойствата на животинския организъм, да се отрича твърдението на един почтен познавач, какъвто е полковник Маркъм — особено като се има предвид, че то е било направено добросъвестно, без намерение да се преувеличава.
Нашите пътешественици не разискваха по този въпрос, докато наблюдаваха падането на дивата коза. Пък и нищо не можеше да ги отведе към подобни изисквания, защото животното бе паднало от такава височина на земята и така бе тупнало върху твърдата почва, щото никому не мина и през ум, че може да е останало живо.
И наистина не беше; при падането на земята след повторното подскачане животното се бе простряло с отпуснати, безжизнени и неподвижни крайници — като истински труп.
Глава XXXV
БЕРКУТИЗ
Нашите пътешественици си честитиха тази неочаквана плячка, паднала им от небето като манна.
— Ето го обяда! — извика радостно Гаспар, щом чуха тупването на дивата коза. — И вечерята! — добави той. — И много повече дори! Такова голямо тяло ще ни даде месо за цяла седмица.
Те станаха и когато тръгваха да приберат падналия дар, откъм скалите или по-точно от планината, която се извисяваше над тях, долетя и се повтори остър писък.
Дали беше тържествуващият вик на победителя? Не, не беше неговият глас. Не беше изобщо глас на четириного. И зрителите не помислиха нито за миг, че е той. Те погледнаха нагоре и видяха животно или по-точно животните — бяха две, надали двукратния писък.
Победителят беше още на скалата. Докато вниманието на зрителите бе отвлечено на другаде, той съзерцаваше жестокото си разрушително дело и се радваше може би на победата над своя нещастен съперник. Във всеки случай той бе отишъл до най-издадения край на скалата — тъкмо там, където бе стоял доскоро противникът му.
Но писъкът, отекнал в долината, бе достигнал едновременно, а може би и по-рано и до неговия слух; когато погледнаха нагоре, тримата другари забелязаха, че той се бе стреснал от него и се оглеждаше, явно уплашен. Само на няколко ярда над него се виждаха два черни предмета; лесно можеше да се познае, че са птици. Бяха много големи, почти черни, размахали остро очертаните си крила, отлика на грабливите птици Несъмнено беше, че са орли, известни в Хималаите и тибетските степи с името беркути.
Те се виеха в къси остри спирали, като повтаряха от време на време острите си едновременни писъци, а възбудените им движения доказваха ясно целта на тези шумни прояви. Готвеха се да нападнат неприятел и този неприятел беше дивият козел.
Личеше, че животното разбира напълно намерението им, но не можеше да реши изведнъж как да постъпи. Вместо да заеме смело нападателно положение, каквото бе заело преди малко към противник от своята порода, то стоеше разтреперано, явно сковано от страх. Хищниците целяха именно това с писъците си и постигнаха напълно целта си.