Несъмнено беше, че положението на беркута е отчайващо; при все че бе освободен твърде скоро от козинявото въже, той бе свързан още по-здраво с друго, извадено от джоба на Осару.
Вторият беркут се бе спуснал след първия, решен да го освободи от ръцете на похитителите му, срещу които налиташе с диви крясъци и ги заплашваше с дългите си остри нокти.
Тъй като бяха с оръжие в ръка, те успяха да задържат на разстояние разгневената птица; поизпати си само Фриц, който стана също жертва на яростните и нападения, а нямаше друго оръжие освен зъбите си.
Но те едва ли можеха да бъдат достатъчна защита срещу ноктите на орел и Фриц щеше да изгуби едното, а може би и двете си очи, ако Осару не бе забил една стрела в нея. Като я гледаше как се търкаля в праха, кучето сигурно изпитваше голямо желание да я сграбчи. Но виждайки яката извита човка и прострените към него остри нокти, Фриц разбра лесно, че трябва да стои благоразумно на по-голямо разстояние, като остави на индуса да довърши беркута с дългото си ловно копие.
Глава XXXVI
НАДЕЖДА ДА ИЗПОЛЗВАТ БЕРКУТА
Тази неочаквана плячка им падна буквално от небето. Те гледаха с любопитство не само двете диви кози, но и двата орела, защото и четирите животни бяха скитали доскоро на свобода извън стените на този планински затвор и бяха, тъй да се каже, пристигнали от външния свят, с който тримата другари жадуваха да се свържат. Какво ли не би дал всеки от тях, за да има чифт крила като тия на още живия беркут? Ако имаха крила, лесно биха се измъкнали от тази долина — за тях долина на сълзите и от снежните планини, които я ограждаха.
Докато разсъждаваха така, в съзнанието на философстващият Карл проблесна мисъл, от която лицето му се проясни малко. Съвсем малко, защото мисълта, която му хрумна, не беше особено блестяща. Но беше все пак нещо и както давещият се се лови за сламка, така и Карл се залови за тази странна мисъл, която съобщи на другарите си, след като я пообмисли.
Тази мисъл бе предизвикана от беркута. Птицата беше истински орел с яки крила и мишци като всички птици от неговата порода, а освен това беше и един от най-силните от своя вид. Тя можеше да литне като стрела към небето. За няколко минути, дори за няколко секунди, можеше да се устреми до върховете на снежните планини, които се извисяваха над тях.
— Какво ще му попречи — запита Карл, като посочи птицата да отнесе…
— Какво да отнесе? — каза Гаспар, прекъсвайки въпроса на брата си, който говореше неуверено и колебливо. — Във всеки случай не нас, нали, Карл? — продължи малко шеговито той. — Предполагам, че нямаш предвид такова нещо?
— Не нас — отговори сериозно Карл, — но въже, което ще може да отнесе нас.
— А-а! — извика Гаспар със светнало от радост лице.
— Това е друго нещо.
Радостно възклицание издаде в същия миг и Осару, еднакво заинтересуван от разговора.
— Как мислиш, шикари? — запита сериозно Карл.
Осару не изрази някаква особена надежда. Но все пак посъветва да направят опит. Опитът нямаше да им струва особен труд. Трябваше само да приготвят ново въже от коноп, който се намираше в изобилие, да го вържат за крака на беркута и да го пуснат на свобода. Нямаше съмнение накъде ще отлети птицата. Тя се бе наситила на долината и още при първа възможност щеше да се опита да излети от нея.
При първото повърхностно обсъждане планът изглеждаше напълно приемлив; но при по-внимателно разглеждане на подробностите се оказаха две големи мъчнотии — толкова големи, че почти унищожиха така внезапно и леко възникналата надежда.
Първата мъчнотия беше, че въпреки силата на своя полет беркутът не ще успее може би да отнесе въже, което би могло да удържи някого от тримата. До върха на скалата и дори по-нататък той би могъл да отнесе много лека връв; но връв, а дори и тънко въже, нямаше да им свърши работа. Потребно беше здраво въже, годно да удържи човек, и то човек, който да прави усилие да се катери. Въжето щеше да е много по-дълго — повече от двеста ярда, а всеки ярд би увеличил тежестта, която орелът трябва да носи.
Не бива да се предполага, че те възнамеряваха да се катерят с ръце по това въже. Всеки от тях би могъл да стори такова нещо по въже от десетпетнадесет ярда. Но за да стъпят на върха на канарата, би трябвало да се катерят поне сто и петдесет ярда; а и най-ловкият моряк, който се е катерил някога по въжето на централната мачта — и самият Синдбад дори, не би могъл да измине така и половината от това разстояние. Те предвидиха още отначало тази мъчнотия и, както ще видим по-нататък, изобретателният Карл намисли веднага как ще я отстрани.