Като взеха предвид тези обстоятелства и се поободриха от това, което изглеждаше в тяхна полза, те се заловиха да опитат издръжливостта на орела.
Нямаше какво да решават още; но съзнавайки голямото значение на изхода от този опит, те го започнаха със съответно обмисляне.
Взеха един пън и го окастриха, докато го изравниха по тегло с въжето, което щяха да използват. За този пън бе завързан единият край на двадесет-ярдовото въже, използвано по-рано за друга цел; свободният му край бе стегнат здраво около крака на орела.
След като приготвиха всичко, те отвързаха птицата и се отдръпнаха, за да й дадат възможност да разпери свободно криле.
Щом усети, че не е вече вързан, беркутът хвръкна от камъка, където го бяха оставили, разпери, широко криле и литна почти право нагоре.
Той мина много бързо първите двадесет ярда и зрителите изразиха с радостни възклицания надеждите си.
Но уви! Надеждите им бяха много краткотрайни и угаснаха почти веднага. Когато въжето се разви докрай и се опъна, орелът бе дръпнат няколко фута към земята, а пънът се издигна едва няколко инча над нея. Слисана от тази ненадейна спънка, птицата размаха крила и, след като възстанови равновесието си, се опита да отлети повторно към небето.
Въжето се опъна отново, завързаният пън се издигна пак съвсем малко от земята, а орелът, който като че очакваше да бъде дръпнат надолу, успя да се задържи сега по-добре от първия път. Но въпреки това се смъкна и „котвата“ му опря до „дъното“. След ново усилие да отлети право нагоре той се убеди, сякаш че не може да извърши този отвесен полет, и се опита да отлети хоризонтално покрай скалите. Завързаният за крака му пън подскачаше по земята и много нарядко се премяташе за няколко минути из въздуха.
Най-после зрителите бяха принудени да признаят — както бе разбрал и самият орел, — че не е по силите на един беркут да отнесе до върха на канарата въже, което е тежко колкото този пън. — С една дума, планът бе пропаднал; загубили всяка надежда, за по-нататъшни опити тримата, зрители на безуспешния опит потънаха за известно време в мълчанието, което следва всяко разочарование. Гаспар изглеждаше по-малко унил от другите; но никой не помисли да го попита защо.
Глава XXXVIII. По-нататъшни опити……
Мълчанието им не трая дълго, както не продължи много и скръбта, която го бе предизвикала. И двете се изпариха като летен облак, който затъмнява за миг небето и изчезва, оставяйки го все така ясно и светло.
Това щастливо разведряване се дължеше на Гаспар. На младия ловец бе хрумнала нова мисъл или по-точно нов план, който той сподели веднага с другарите си.
Строго погледнато, планът на Гаспар не можеше да се нарече нов. Той беше само допълнение на предложения от Карл; беркутът щеше да бъде сега главното действащо лице.
Докато пресмятаха колко дълго въже ще им трябва, за да стигнат до върха на канарата, Гаспар вече обмисляше как биха могли да го скъсят, с други думи, как ще могат да свършат работа и с по-късо въже. Той обмисляше този въпрос, но не го споделяше с другите, докато не видяха каква е силата на орела. След като я премериха и откриха, че не е достатъчна, може би ще предположите, че им оставаше да използват птицата само за храна. Така смятаха Карл и Осару; но Гаспар мислеше другояче. Той беше убеден, че тя може все пак да им бъде полезна, и то в същата насока, в която не бе успяла сега.
Гаспар смяташе съвсем правилно, че орелът не бе могъл да отлети само защото пънът беше много тежък. Но тежестта не надвишаваше много силите му. Ако пънът тежеше наполовина или дори малко повечко, беркутът би успял може би да го отнесе до върха на канарата.
Можеха ли да намалят тежестта?
Гаспар не смяташе, че могат да употребят по-тънко въже. Той знаеше, че това е невъзможно; този въпрос бе вече разискван и решен.
Но дали въжето не може да бъде по-късо от това, което бяха пресметнали, на око? Дали не може да бъде петдесет ярда — вместо сто и петдесет? В такъв случай орелът би могъл да излети, докъдето дължината на въжето би му позволила.
Гаспар беше уверен в това; и другарите му не оспориха, че то е вероятно… Но все пак…
— Само че каква полза — попита Карл — от въже, дълго петдесет ярда дори ако орелът го отнесе и на луната? И от най-ниската част на канарата — ако приемем, че орелът ще отнесе там единия край на въжето, другият му край ще бъде на петдесет ярда над нас.
— Нито един ярд, братко, нито фут. Другия край ще бъде в ръцете ни… в ръцете ни ти казвам.
— Добре, Гаспар — възрази спокойно философът, — изглеждаш доста самоуверен, при все че аз не мога да отгатна какво си намислил. Ти знаеш, че тези ужасни скали не са никъде по-ниски от сто ярда.