— Зная — отговори йсе така самоуверено Гаспар, — но едно въже от петдесет ярда — и дори наполовина по-късо — може да бъде с единия си край в ръцете ни, а с другия на върха на канарата.
Карл изглеждаше учуден; но индусът, по-съобразителен в случая от философа, схвана намерението на Гаспар и извика:
— Хехе! Мадият сахиб иска да каже от върха на стълба. Това иска да каже!
— Точно така — каза Гаспар. — Правилно отгатна, Оси. Тъкмо това исках да кажа.
— О, тогава, разбира се — каза провлечено Карл и веднага замълча замислено. — Може би си прав, братко — каза след малко той. — Не е мъчно да се опита във всеки случай. Ако планът ти успее, няма да ни трябва друго въже. Това, което имаме, ще ни стигне. Да опитаме още сега!
— Къде е беркутът? — запита Гаспар, като се огледа за птицата.
— Ей, го хее, млади сахиб — отговори Осару, като посочи към пропастта, — ей го къде стои на канарата.
Орелът бе кацнал — или по-точно се бе сгушил — върху една ниска издатина на канарата, където бе паднал след безуспешния опит да отлети. Изглеждаше съвсем унил, готов да се остави да го уловят. Но когато Осару го наближи с това намерение, беркутът сметна, че е свободен, и отлетя смело нагоре.
Обаче връвта стегна пак крака му. И той се смъкна отново, върнат най-напред от тежестта на пъна, а след това от силната ръка на индуса.
Пънът бе отвързан и на негово място завързаха цялото въже, което имаха под ръка — малко повечко от петдесет ярда.
Беркутът бе пуснат отново, но Осару държеше здраво в ръка връвта, с която го бяха вързали; и прекрасната Юпитерова птица се понесе във въздуха, сякаш се готвеше да отлети не до върха на канарата, а до самия недостъпен Чомолари.
Когато се издигна на петдесет ярда, гордият й стремеж бе сломен от връвта на Осару, която й напомни, че е все още пленница.
Опитът излезе сполучлив. Планът на Гаспар се оказа обещаващ и те се заловиха веднага да подготвят осъществяването му.
Глава XXXIX
БЯГСТВОТО НА ОРЕЛА
Първото нещо, което трябваше да се направи, беше да проверят качеството и издръжливостта на въжето. Подвижните стълби бяха по местата си, както ги бяха оставили. Щом проверят въжето, оставаше само да го вържат здраво за крака на беркута, някой да се качи до най-високата площадка, достигната от стълбите, и да пусне оттам птицата.
Ако орелът успееше да излети над канарата и да закрепи някак си въжето на върха й, те можеха да се смятат освободени.
Самата мисъл за подобен изход, който изглеждаше сега напълно сигурен, ободри отново духа им.
Те не разчитаха, че ще мога да се „изкатерят“ по едно тънко петдесетярдово въже — подвиг, пред който би се стъписал и най-ловкият моряк, изкачвал се като маймуна по най-високите мачти. Те възнамеряваха да се изкачат по въжето не по този начин, а съвсем иначе, както предварително бяха намислили и решили. Щом се уверят, че въжето е здраво закрепено на върха, щяха да направят по него „стъпала“, като вмъкнат между отделните му конопени нишки малки дъсчици; по тези дъсчици, закрепени на неголеми разстояния една над друга, смятаха да стъпват при катеренето.
Както казахме, всичко това бе установено предварително и не занимаваше вече вниманието им, насочено изцяло към намиране начин да се провери издръжливостта на въжето, на което щяха да доверят след малко живота си.
Те сметнаха, че не е достатъчно да вържат въжето за някое дърво и да го дърпат и тримата едновременно. Карл и Гаспар мислеха, че този опит ще е достатъчен, но Осару беше на друго мнение. Индусът смяташе, че планът, хрумнал в ориенталската му глава, е по-добър, и той реши да го опита въпреки несъгласието на другите двама. Той взе единия край на въжето, покатери се на едно високо дърво, отклони се на цели петдесет ярда от земята по един хоризонтален клон и върза здраво въжето за него. По негово нареждане младите сахиби уловиха здраво долния край на въжето и за няколко минути увиснаха едновременно на него.
Тъй като въжето не се разтегна или скъса от тежината им, явно беше, че при всички обстоятелства ще може да удържи един човек; след като се увери в това, индусът слезе от дървото.
Прегърнал под дясната си мишница орела и прехвърлил през лявото рамо края на въжето, Осару тръгна към мястото, където стълбите бяха облегнати на канарата.
Карл и Гаспар го следваха отблизо, а подир тях вървеше Фриц. Всички мълчаха и се движеха с тържествено изражение и походка, подобаващи за важното начинание, което бяха предприели.
И новият опит не трая по-дълго, отколкото изпитването издръжливостта на орела. Ако бе сполучил, нашите пътешественици щяха да бъдат заети повече време и накрая щяха да застанат победоносно на върха на канарата, а Фриц щеше да подскача нагоре по снежния склон, за да настигне едрия ovus ammon по залутания в небето хребет на Чомо-лари.