Но колко по-друга гледка представляваха те вечерта на този съдбоносен ден! Малко преди залез тримата пътешественици се връщат бавно и унило към своята колиба, към презряното леговище, под чийто гостоприемен покрив се надяваха никога вече да не търсят подслон!
Уви! Трябваше да запишат нова несполука в дългия списък на досегашните безуспешни борби!
Взел под мишница беркута, Осару се бе покатерил до най-високата площадка, която можеше да достигне по стълбите. Оттам бе пуснал птицата и бе отвил цялото въже. Опасна постъпка, която можеше да стане последното действие от драмата на неговия живот.
Той смяташе, че беркутът ще излети право нагоре, затова не бе помислил за нищо друго; и както се мъчеше да запази равновесие на тясната площадка, се оказа съвсем неподготвен за това, което се случи. Вместо да излети нагоре, орелът се стрелна в хоризонтална посока, която не промени, докато не опъна докрай въжето; тогава, без да измени посоката или да поспре в полета си, повлякъл петдесетярдовото въже, което Осару, за щастие, бе пуснал, птицата литна над долината към отсрещните скали, чийто връх достигна лесно по диагонала, изплъзвайки се ненадейно от ръцете на индуса.
Карл и Гаспар наблюдаваха с мъка отлитането на беркута и дори известно време смятаха, че Осару е провалил от нехайство работата, която му бяха поверили.
Но скоро чуха обясненията на Осару и се съгласиха с тях. Очевидно беше, че ако не бе пуснал навреме въжето, той би бил принуден да скочи от скалата и не би могъл да им разкаже как е избягал орелът.
Глава XL
ФРИЦ И ЯСТРЕБЪТ
Тъжни и горчиво разочаровани, нашите пътешественици обърнаха гръб на, стълбите, които ги бяха измамили отново, и тръгнаха към хижата си.
Както при по-раншния си неуспех, те вървяха бавно и унило. Отпадналата походка и подвитата опашка на Фриц показваха, че и той споделя общото униние.
Бяха почти стигнали до хижата, но ни един от тях не бе помислил да заговори; едва когато зърнаха този първобитен дом, с който така често се бяха надявали да се сбогуват и към който също тъй често бяха принудени да се връщат, на Карл хрумна някакъв план, който го накара да наруши мълчанието, докато пристъпваха към входа.
— Ето истинския ни приятел — каза той, — сочейки хижата, — който ни остава и тогава, когато всички други ни напускат, макар и да е грубоват като повечето достойни приятели. Започнах да обиквам честния му вид и да изпитвам към него почит като към родно огнище.
Гаспар не продума. Само въздъхна. Младият ловец на сърни от Баварските Алпи мислеше за друго родно огнище — някъде далеко на запад; а докато съзнанието му беше обзето от тази мисъл, той не можеше да се примири с принудителния престой в Хималаите.
И мислите на Осару бяха също тъй далеко оттук. Той мислеше за една бамбукова хижа край брега на бистра рекичка, засенчена от палми и други тропически дървета. Още повече мислеше за пилафа и лютите гозби, а най-вече за своя любим бетел, на който конопеният банг беше твърде жалък заместник.
Той не наруши мълчанието по свой почин, а за да отговори на Карл, който бе забелязал разсеяното изражение на брата си и го запита на какво се дължи то.
— Откакто орелът избяга — каза Гаспар, — мисля за друга птица, която би могла не по-зле, а може би и по-добре от беркута да свърши това, което ни е потребно.
— Друга птица ли? — запита Карл. — За каква Птица приказваш? Да нямаш предвид браминските гъски по езерата? Вярно, че можем да уловим жива някоя от тях; но трябва да ти кажа, братко, че техните крила могат да издържат само собствените им тежки тела. Ако прибавиш още един-два фунта, като вържеш за крака им въже, те ще могат да се издигнат от долината толкова, колкото можем да го сторим и ние. Не… не! Предполагам, че трябва направо да се откажем от тази мисъл. Само орел може да има достатъчно здрави криле, за да извърши това, което, искаме.
— Птицата, за която мисля — възрази Гаспар, — е от вида на орлите. Мисля, че употребих точното научно наименование. Така ли е, братко Бюфоне? Ехее! Да ти я кажа ли? Сигурно си отгатнал вече за коя птица загатвам.
— Не, наистина — отговори Карл. — В тази долина няма птици от същия вид, като изключим ястребите; а според кабинетните естественици те не са от един и същи вид. А само от едно и също семейство. Ако имаш предвид ястреби, тук има няколко вида; но и най-големият не ще може да отнесе на канарата нещо по-тежко от връв с две нишки. Погледни, ето два ястреба! — продължи Карл, като посочи към две птици, които кръжаха във въздуха на двадесетина ярда над тях. — Наричат ги ястреби чънк. Те са най-едрите хималайски ястреби. За тия птици ли мислеше, братко?