— Двойка ястреби са, нали? — запита Гаспар, като погледна нагоре към двете крилати същества, които кръжаха над тях и цепеха въздуха, сякаш търсеха плячка.
— Да — отговори естественикът, — от този вид са; точно казано, от една порода с орлите. Нямаш предвид тях, предполагам?
— Не… не точно тях — отвърна провлачено Гаспар, като се усмихна многозначително, — но ако са ястреби… о, какво става? — извика той, прекъсвайки и мисълта, и изказването си, като забеляза движението на ястребите. — Каква пакост се тъкмят да правят тия птици? Честно слово, сякаш ще нападнат Фриц. Как могат да допуснат, че ще могат да сторят зло на славното ни куче!
Докато Гаспар говореше, двата ястреба се спуснаха внезапно от висините, из които се рееха, и започнаха да описват бързо малки кръгове над главата на баварското ловджийско куче, клекнало край един храст на двадесетина ярда от хижата:
— Да не би гнездото им да е в оня храст — подсказа Карл — и затова се сърдят на кучето? Явно е, че се сърдят.
Така би предположил всеки, гледайки държането на птиците, които продължаваха да налитат на кучето, като ту се издигаха на няколко фута на него, ту се спускаха стремглаво надолу с голям завой и слизаха все по-ниско и по-ниско, докато най-после крилата им почти докоснаха неговата глава. Тези движения не бяха безгласни; ястребите крякаха пронизително през цялото време и гласовете им напомняха крясъка на ядосани свадливи жени.
— Дали малките им не са наблизо? — подсказа Карл.
— Не, сахиб — каза Осару, — няма гнездо, няма птици. Фриц има вечеря… месо от дива коза. Ястреб иска вземе вечеря на куче.
— О, Фриц яде нещо, така ли? — каза Гаспар. — Ето обяснението. Колко глупави са тия птици, ако си въобразяват, че могат да откраднат вечерята на нашия храбър Фриц, особено, когато тя, както изглежда, толкова много му харесва. Та той не им обръща никакво внимание!
Фриц наистина почти не бе забелязал до тоя миг двамата крилати нападатели; техните враждебни действия му изтръгваха само нарядко някое изръмжаване, но когато започнаха да се стрелкат по-наблизо и краят на крилата им почти се навираше в очите му, работата стана непоносима и Фриц изгуби търпение. Изръмжаванията му зачестиха, а веднъж-дваж той дори се поизправи и захапа най-близките пера.
Тази странна забава между ловджийското куче и птиците продължи повече от пет минути, след което завърши с един доста необикновен и от гледище на Фриц — доста неприятен край.
Още в началото на нападението двата ястреба действаха поотделно. Единият нападаше все във фронт, а другият ограничаваше нападенията си само откъм тила на Фриц. Поради тази тактика на нападателите кучето беше принудено да се защитава и отпред, и отзад, а за да може да стори това, трябваше да гледа едновременно в две посоки. След като изръмжа и ухапа предния нападател, той трябваше незабавно да се завърти и да заплаши по същия начин по-страхливия ястреб, който го нападаше изотзад. Обаче последният беше по-нахален и креслив; накрая като не се задоволи да пляска от време на време Фриц с крилата си, той има дързостта да забие острите си нокти в задницата му. Такова нещо кучешката плът и кръв не можеше да претърпи и Фриц реши да не го допусне повторно. Той захвърли хапката си, скочи, втурна се към ястреба, който го бе наранил с ноктите си, и подскочи във въздуха с намерение да го улови.
Но хитрата птица бе предвидила тази постъпка от страна на животното и още преди кучето да я докосне, отлетя много по-високо, отколкото би могло да подскочи, кое да е четириного.
Фриц изръмжа разочаровано и се върна да си дояде вечерята, но бе още повече разочарован, като забеляза, че тя е изчезнала! Единият ястреб го бе наранил с нокти по задницата, а другият му бе отнел вечерята.
Своето парче козе месо Фриц видя за последен път в човката на птицата, която летеше високо във въздуха, ставайки все по-малка и по-малка, докато най-после изчезна в мъгливата далечина.
Глава XLI
ОСКЪРБЕНИЯТ ФРИЦ
Това странно произшествие между ловджийското куче и ястребите прекъсна разговора на двамата братя по повдигнатия от Гаспар въпрос, който не бе възобновен незабавно и след приключването му. Защото изражението на Фриц, загледан в отлитащата птица, отнела така хитро вечерята му, беше толкова смешно, че зрителите дълго и гръмко се смяха.