„Физиономията“ на Фриц изразяваше особени вълнения. Дълбока изненада и скръб, премесените едва сдържана ярост, се съзираха не само в очите, но и в цялото му държане; той стоя доста време изправен, с вирната муцуна, а погледът му, втренчен в отлитащите ястреби, издаваше неизразими обещания за мъст.
Никога в живота си — дори когато хоботът на слона ревеше до опашката му, Фриц не бе почувствал по-болезнено липсата на крила. Никога не бе съжалявал толкова много за това телесно несъвършенство; и ако би имал вълшебна пръчка, би я използвал в този миг само за да се сдобие с чифт не „прекрасни“, а само яки и дълги крила, с които би могъл да настигне ястребите И да ги накаже за нечуваната им дързост.
Повече от минута Фриц стоя в това положение на куче, измамено и изиграно от две същества, към чиято сила и способности се бе отнесло с пълно презрение; тази именно смесица от изненада и ярост му придаваше тъжното и смешно изражение, което бе разсмяло всички.
То беше все така смешно и когато кучето се обърна, изгледа тримата си другари и видя, че те му се смеят, а неговото полуукорно, полуумолително изражение още повече ги развесели. Изглеждайки последователно всички, то като че търсеше съчувствие поредно от Карл, Гаспар и Осару.
Напразен зов. Обзети от неудържима веселост, те не съчувстваха на кучето. Фриц нямаше приятел в този миг.
Цели десет минути изминаха, докато те успяха да овладеят гръмките си смехове. Но жертвата на това осмиване се бе измъкнала много по-рано от мястото, където й бяха отнели вечерят, и обидена, се бе приютила в гостоприемната хижа.
Доста време мина, докато нашите пътешественици успяха да си възвърнат по-сериозно изражение; но след като се отдалечи от погледите им, този, който ги бе развеселил, изчезна постепенно и от мисълта им.
Може да се стори странно, че бяха изпаднали в подобна веселост при обстоятелствата, в които се намираха. Но тук няма всъщност нищо странно. Напротив, съвсем естествено и редно за човешките инстинкти е да се проявяват така, радостта и грижите да се редуват последователно, както денят идва след нощта й хубавото време след буря:
При все че не знаем защо и как става това, лесно е да допуснем, че то е в реда на нещата. Един нежен поет казва, че:
И собственият ни опит потвърждава истината, изразена в това двустишие.
Всеки, който е живял в тропични области, където цари вечна пролет, където листата никога не окапват и цветята не увяхват, ще потвърди, че и самата пролет дори може да дотегне с време! Ние започваме да копнеем за зима, с нейния мраз и сняг, със студените остри ветрове. Макар и да обичаме всякога веселите зелени лесове, приятно ни е да ги видим понякога в червеникаво наметало, а над тях — надвиснало сиво, мрачно и все пак живописно небе. Колкото и да изглежда странно, и духовният мир се нуждае като природата от бури!
Глава XLII
ЯСТРЕБ!
След като веселостта им отмина съвсем, Карл и Гаспар възобновиха така ненадейно прекъснатия разговор.
— Значи, братко — каза Карл, който заговори пръв, — ти казваш, че има птица от рода на орлите, която би могла да ни пренесе с въже на скалата. Коя птица имаш предвид?
— Карл, ти си много недосетлив тази сутрин. Появата на двата ястреба трябваше да ти подскаже какво имам предвид.
— А, ястреб ли имаш предвид?
— Да, ястреб с широки гърди, малко туловище и дълга опашка; какъвто и ти, и аз си правехме не много отдавна.
— Хвърчило ли? — каза машинално Карл, после седна и се замисли. — Да, братко — добави след малко той, — от предложението ти може наистина да излезе нещо. Ако имахме хвърчило — само че голямо хвърчило, то би могло да пренесе въже до върха на канарата. Но уви.
— Няма защо да продължаваш, Карл — прекъсна го Гаспар. — Зная какво ще кажеш: че нямаме хартия, за да си направим хвърчило, а с това, разбира се, въпросът се изчерпва. Безполезно е да мислим по него щом нямаме необходимите материали. Тялото и скелета лесно ще направим; и опашката също. Но като стигнем до крилата… Ех, да имахме поне връзка стари вестници? Но каква полза от това пожелание, щом ги нямаме!
При все че мълчеше, Карл като, че не чуваше или поне не обръщаше внимание на думите на Гаспар. Той изглеждаше потънал в мечти или дълбок размисъл.
Скоро се разбра, че е било второто.
— Може би — каза той, като погледна обнадеждено към гората — не сме лишени съвсем от материала, за който говориш.
— От хартия ли искаш да кажеш?
— Та ние сме тъкмо в тоя край на света, където тя расте — продължи Карл, без да обръща внимание на въпроса.