Но съвсем за кратко. Безпокойството им изчезна по-неочаквано, отколкото се бе появило, когато видяха, че отвитото въже внезапно се запъна и колкото повече Карл го дърпаше, толкова повече то се опъваше. Отначало той го дърпаше не много силно, сякаш се страхуваше да него разхлаби. Но след малко, придобил повече увереност, дръпна с все сила. Въжето се държеше здраво!
Осару и Гаспар присъединиха усилията си и тримата задърпаха едновременно.
Ура! Хвърчилото не се върна! Въжето стоеше на мястото си, спуснато до основата на канарата и опънато като корабно въже! И тримата нададоха едновременно радостни възгласи; те постояха няколко мига така, опънали и стиснали здраво въжето, сякаш се страхуваха да не им го измъкне някоя невидима вражеска ръка.
Най-после Карл предложи да закрепят въжето, като го вържат за някой здрав предмет. Най-подходящ им се стори едни голям изправен камък близо до основата на канарата, о който решиха да го завържат.
Продължавайки да го опъват — от страх да не се размести котвата горе, ако го разхлабят, — те почнаха да местят последователно ръце по въжето, докато стигнаха до подножието на скалите. Там Карл и Гаспар продължиха да го дърпат, а Осару го нави няколко пъти около камъка и го завърза здраво.
Сега оставаше само да поставят стъпалата, които бяха вече приготвени, да ги закрепят по местата им, да се покатерят до върха на канарата и да станат пак волни като планинския ветрец, който ще духа там край тях!
Мисълта за щастливото освобождение ги изпълни отново с радостни мисли и застанали край камъка, о който бяха завързали въжето, те се поздравяваха, сякаш бяха успели вече да се измъкнат.
Те знаеха, че ще е потребно още време, докато довършат работата си; но тъй като не се съмняваха вече във възможността да се изкачат, времето, което им оставаше да прекарат тук, можеше да мине доста весело; с това приятно предчувствие те се върнаха с най-добро настроение в работилницата си и си приготвиха най-вкусната вечеря, която щяха да изядат, откакто бяха намерили дафиновото дърво.
Глава XLV
ВЪЖЕНАТА СТЪЛБА
Потребен им бе цял ден, като работеха с ножовете си от сутрин до вечер, за да приготвят дъсчиците, които щяха да сложат за стъпала по въжената стълба. Необходими бяха повече от сто, защото канарата, до която минаваше въжето имаше повече от сто ярда височина, а стъпалата щяха да бъдат поставени на еднакво разстояние — около два фута едно от друго.
Отначало те възнамеряваха да вмъкнат стъпалата във въжето, между вървите от които бе усукано; но като поразмислиха, се сетиха за нещо по-добро. Разделяйки вървите една от друга, за да вмъкнат стъпалата, биха могли да отслабят въжето дотолкова, че да се скъса; а тъкмо това трябваше да се избегне на всяка цена. Затова сметнаха за по-благоразумно да не разделят въжето, а да поставят дъсчиците, кръстосани отвън. Можеха да ги закрепят здраво на местата им, като ги завържат с друго въже, особено като се имаше предвид, че пълзачът ще се държи с две ръце за въжето, така че дъсчиците няма да поддържат цялата му тежест; а дори ако някоя се поразмести, нямаше опасност да предизвика злополука.
Потребен им бе още един ден, за да усучат въженцата, с които щяха да завържат дъсчиците; на третото утро те отидоха отново под канарата с намерение да превърнат изкаченото с хвърчилото въже във въжена стълба.
След всичко казано дотук, лесно може да се разбере как възнамеряваха да достигнат тази цел. Малките дъски щяха да бъдат поставени напречно на въжето и завързани така здраво, че да не могат да се смъкват. Първата щеше да бъде поставена на половин, втората на цял човешки ръст на земята. Като стъпи на първото стъпало и се залови с лявата си ръка за въжето по-нагоре, пълзачът щеше да закрепи второто на еднаква височина с брадичката си. Стъпвайки на второто, ще постави четвъртото малко по-нагоре; и така нататък, докато стигне до върха на канарата.
Те не смятаха, че поставянето на всички стъпала ще може да се извърши само от един човек, нито предполагаха, че тази работа може да стане в кратко време. Напротив, очакваха, че тя ще продължи няколко дни с продължителни почивки за този, който се заема с изпълнението на задачата. Да се стои по-продължително на такава несигурна позиция, щеше да бъде досадно и уморително и те започваха работата си, разбирайки много добре всичките й трудности.
Щом стигнаха до спуснатото въже, започнаха веднага работа. Или по-точно, започна я един от тях: защото тази задача, която смятаха за свое последно занимание в самотната долина, можеше да се върши само от един човек.
На Осару се падна на бъде единственото действащо лице при поставяне стъпалата на въжето, защото никой друг не умееше да връзва като него. Двамата братя можеха да бъдат само зрители; единствената полза от присъствието им беше, че ще веселят индуса с другарските си разговори.