Благодарение на това той се спусна леко като гълъб, стъпи на земята и застана като Меркурий на върха на неговата „приоблачна планина“.
Щом усети, че нозете му докосват твърда почва, индусът скочи ловко на една страна и пусна веднага въжето като нажежено желязо.
Сега, когато нищо вече не го задържаше срещу вятъра, огромното хвърчило почна да се люшка насам-нататък, спускайки се все по-надолу и по-надолу, докато с един последен устрем, в който бе събрало сякаш всичката си сила, връхлетя към Осару, както хищна птица връхлита върху жертвата си.
Индусът едва смогна да се отстрани и ако не бе успял да извърне навреме глава, сигурно щеше да получи удар, от който надали щеше да оцелее.
Глава XLVII
ОТЛИТАНЕТО НА ХВЪРЧИЛОТО
Радостта, която изпитаха от неочакваното спасяване на Осару, ги възнагради напълно за мъката, изпитана при смъкването на хвърчилото, защото предполагаха, че злото може да се поправи. То се дължеше може би на вятъра, който сигурно бе повдигнал хвърчилото от мястото му и го бе отделил от скалата или от онова, о което се бе закрепило.
Те не се съмняваха, че ще успеят отново да го пуснат и закрепят горе; затова не скърбяха на злополуката толкова, колкото биха скърбили при други обстоятелства.
Тъй като вятърът в този ден не беше благоприятен за пускане на хвърчило към канарата, решиха да отложат опита за по-удобно време, а за да не се развали от дъжд, отново го нарамиха и занесоха в хижата заедно с въжето.
Мина почти цяла седмица, докато задуха благоприятен вятър, но през това време те не стояха в бездействие. Като не знаеха колко време ще трябва да прекарат в долината, тримата използваха почти всеки час през деня да увеличават запасите от храни, за да не накърнят останалото досега сушено месо.
Те не използваха пушките си за доставка на храна. Последните куршуми щяха да бъдат изстреляни едва когато всички други средства за лов на дивеч се окажат безуспешни.
Бяха толкова уверени, че ще се измъкнат от затвора си, че понякога си представяха как слизат вече по отвъдните склонове на планината; и си казваха, че трябва да държат пушките си пълни, за да се бранят от по-едри зверове, които биха срещнали на връщане. Те знаеха, че огнестрелните оръжия не са необходими за доставяне на храна. За тази цел стигаше и лъкът на Осару. Често можеше да се чуе как стрелата на индуса свисти между дърветата, преди да прониже гърдите на някоя прекрасна птица — паун, фазан аргус или някоя от красивите брамински гъски, които се мяркаха из езерото.
Не останаха неизползвани и риболовните мрежи на Осару. Той ловеше различни вкусни риби; един вид особено се срещаше в неограничено количество — едри змиорки, които бяха така изобилни в езерото, че щом индусът пуснеше кука с червейче, някоя змиорка, дълга шест фута, я захапваше веднага.
Като не им се искаше да се хранят само със змиорки, те отделяха много малко време за тях. Но въпреки това се зарадваха, че тия хлъзгави твари са в такова изобилие, защото знаеха, че ако не намерят друга храна, от тази не ще почувстват никога оскъдица, колкото и да ядат.
Най-после задуха благоприятен вятър, те нарамиха отново хвърчилото и го занесоха на предишното място. Пуснаха го по същия начин, то се издигна пак над канарата, разхлабиха бързо въжето и хвърчилото падна върху един планински склон.
Дотук всичко мина успешно; но уви, само дотук!
Когато подръпнаха въжето, за да се уверят дали котвата се е „закачила“, видяха с огорчение, че не е. Въжето се смъкваше почти безпрепятствено към тях или се задържаше само от ръба на канарата и от влаченето на самото хвърчило по снежната повърхност.
Издърпаха го пак обратно; то се спускаше към тях фут по фут и ярд по ярд, докато най-после едрата издута снага на тая лъже-птица се показа отново над ръба на канарата.
Пуснаха го отново да излети, отвивайки постепенно въжето, и хвърчилото се издигна, както и по-рано.
Дръпнаха го пак надолу… Въжето се разхлаби… издутата дъга се очерта отново на ръба на канарата върху синьото небе — не като прекрасната благовестителка небесната дъга, а като вестителка на разочарование и скръб.
Нов полет… Нова несполука… Още веднъж… и още веднъж, докато не само силите, но и търпението на работниците се изчерпа напълно.
Обаче това занимание не беше игра за убиване на времето. Те не пускаха хвърчилото, за да се забавляват, нито за някакви научни опити. Пускаха го, за да могат да постигнат чрез него освобождението си; затова успехът, или неуспехът на опита засягаше и тримата така, като че от изхода зависеше собственият им живот.