При все че бяха изтощени и губеха търпение, не можеха да се откажат; затова, макар надеждите им да намаляваха все повече при всеки безуспешен опит, те подновиха своите усилия.
Повече от двадесет пъти пускаха хвърчилото и го издърпваха обратно до ръба на канарата, като се местеха и опитваха да го пускат от различни места.
Но изходът беше все един и същ. Птицата отказваше да забие нокти в скалите, в ледените блокове или в заледените преспи по склоновете на планината.
След като се, бе закачило при първия опит, последвалите многобройни неуспехи изненадаха нашите пътешественици. Ако не бе се закачило ни веднъж, нямаше да се учудват и щяха да бъдат по-склонни да се откажат от намерението си, смятайки го неосъществимо. Но първата сполука крепеше надеждата, че може отново да успеят, и тази вяра ги насърчаваше да продължат опитите.
Пуснаха го още пет-шест пъти и тъй като съдбата все не искаше да им се усмихне, те се отказаха от усилията си, изоставяйки хартиената птица надвесена над канарата, сякаш бе кацнала там с намерението да литне по-нагоре.
Тя бе доста пострадала — перушината й беше грубо ожулена от постоянното влачене по скалите и острите ледникови върхове. Когато се рееше из въздуха — не вече с първоначалния величествен полет, — светлината прозираше на много места през снагата й. Явно беше, че скоро ще се наложи да я поправят; затова, както и за да обмислят доколко е уместно да продължат опитите на друго място, нашите пътешественици прекратиха за известно време усилията си.
И тримата бяха застанали на няколко крачки от края на въжето, което се влачеше по земята.
Не бяха се погрижили и да го вържат о нещо, защото и през ум не им минаваше, че има някаква опасност, ако го оставят свободно.
Те разбраха грешката си много късно — едва когато видяха, че въжето подскочи внезапно, сякаш някоя невидима ръка го бе дръпнала към небето!
И тримата се втурнаха едновременно към него. Но бяха закъснели. Краят на въжето се люлееше толкова високо над главите им, че и най-високият от тях не би могъл да го достигне с крайчеца на пръстите си.
Осару подскочи, колкото можеше нагоре, за да го улови; Гаспар изтича да грабне един захвърлен наблизо прът с надежда да го стигне по този начин; Карл се покатери по изправената до канарата дървена стълба, покрай която въжето още се влачеше.
Но усилията им останаха напразни. Краят на въжето се полюля още миг-два над главите им, колкото да ги измъчи с близостта и недостижимостта си; после, дръпнато сякаш отново от невидимата исполинска ръка, се понесе бързо право нагоре, докато изчезна съвсем зад върха на канарата!
Глава XLVIII
И ДАФИНОВИТЕ ХРАСТИ СЕ СВЪРШВАТ
В изчезването на въжето нямаше нищо тайнствено. Хвърчилото не се виждаше вече на върха на канарата. Вятърът бе отнесъл и него, и въжето.
Когато първият миг на изненада премина, нашите пътешественици се загледаха дълбоко разочаровани. При все че бе отказало многократно да се задържи, хвърчилото все пак се бе закрепило веднъж и с основание можеше да се допусне, че ще се закачи повторно. Освен това на някои места скалите бяха още по-ниски, отколкото там, където те бяха правили опитите си. Ако не бяха загубили хвърчилото, имаше голяма вероятност да успеят с време да се измъкнат по въжена стълба от оградения със скали затвор; но тая надежда бе вече напълно изчезнала — отнесена от едно подухване на вятъра.
Може би ще предположите, че нещастието не беше непоправимо. Ще кажете, че биха могли да си направят ново хвърчило от същия материал, с който бяха направили отнесеното. Но това би значело да се говори, без да се знаят всички обстоятелства.
Същата мисъл бе минала вече през ума на нашите пътешественици, когато забелязаха, че хвърчилото, което пускаха, се изпокъсва и разваля.
— Лесно ще си направим друго — каза Гаспар при тази неприятност.
— Не, братко — отговори Карл. — Страх ме е, че не ще можем вече да си направим друго. Имаме хартия само колкото да закърпим това, но не и да направим ново.
— А не можем ли да си направим още хартия? — настоя Гаспар.
— Уви! — отвърна Карл, като поклати отрицателно глава. — Не можем вече… нито лист!
— Защо? Да не мислиш, че няма да намерим вече дафинови дръвчета?
— Така мисля. Спомняш си, че обелихме кората на всички дръвчета в горичката; след това, като смятах, че може да ни потрябва още кора, обиколих надлъж и нашир цялата долина, но не видях вече ни едно дафиново дръвче. Почти съм сигурен, че няма други.