Двамата братя бяха водили този разговор много време преди изчезването на хвърчилото. Сега не беше необходимо да го повтарят; а като знаеха, че е невъзможно да направят ново хвърчило, и двамата разбираха колко непоправима е загубата.
В каква посока бе отлетяло хвърчилото? Дали вятърът не го е отвял покрай скалите и не го е захвърлил някъде из долината?
Това не беше невероятно, затова и тримата изтичаха към скалите, за да огледат по-добре цялата долина.
Дълго се взираха те с надежда да зърнат, че огромната хартиена птица се връща към родното си място. Но тя не се върна и те се убедиха най-после, че няма да се върне. Всъщност поради посоката на вятъра, когато се сетиха да я определят, такова нещо беше не само невероятно, но направо невъзможно. Вятърът духаше от скалите към снежния връх. Хвърчилото бе отлетяло без съмнение към стръмните планински склонове и е било отнесено отвъд планината или захвърлено в някой дълбок проход, където вятърът не ще може вече да го намери. Едно беше сигурно във всеки случай — че и хвърчилото, и въжето бяха завинаги загубени.
— Какво нещастие! — извика отчаяно Гаспар, когато стигнаха най-после до това убеждение. — Каква зла съдба наистина ни преследва!
— Не, братко — забеляза укорно Карл, — не упреквай съдбата за това, което току-що ни се случи. Признавам, че нещастието е голямо, но за него трябва да упрекваме себе си и само себе си. Ние загубихме само от небрежност хвърчилото, а заедно с него може би и последната възможност да си възвърнем свободата.
— Имаш право — отвърна Гаспар с глас, в който се долавяше и съжаление, и примирение. — Грешката е наша и ще я изкупваме. Но напълно сигурен ли си, брате Карл — продължи след кратко мълчание той, загатвайки за по-раншния им разговор, — напълно сигурен ли си, че няма вече никакви дафинови дръвчета?
— Не, разбира се — отговори ловецът на растения, — не съм напълно убеден, че наистина няма ни едно дръвче, макар и да се страхувам, че е така. Но лесно ще разрешим тоя въпрос, като обходим навред долината. Може да открием нещо друго, което ще използваме за същата цел. Из Хималаите и Непал расте една бреза, чиято кора се бели на десетина широки ивици, тънки като хартия и годни в много случаи да я заместят.
— Мислиш ли, че стават и за хвърчило? — прекъсна го Гаспар.
— Сигурен съм — отговори ботаникът. — Те могат да послужат дори по-добре от дафиновата хартия; ако се надявах, че можем да намерим тая бреза тук, бих я предпочел пред дафиновото дръвче. Но не вярвам да я намерим. Не съм забелязал тук никакви брези, а зная, че и тя като повечето Betulaceae обича по-студен климат от тукашния. Много е вероятно да расте по планините над нас, обаче там не можем да я стигнем. Ако можехме да стигнем дотам, няма защо да обелваме многократната й обвивка. Но да не се отчайваме — добави Карл, като се стараеше да изглежда весел, — може да я намерим и тук; или да намерим още някои дафинови дръвчета. Да идем да потърсим!
Карл не вярваше в собствените си предположения; и толкова по-добре, защото след грижливо и подробно изследване на долината, което им отне цели три дни, нито желаната бреза, нито исканото дафиново дръвче, нито какъвто и да е друг материал, от който биха могли да си направят хвърчило, не възнагради усилията им.
Безполезно беше следователно да мислят за хвърчило и въпросът бе най-после окончателно изоставен.
Глава XLIX
ВЪЗДУХОПЛАВАНЕ
Едва ли е възможно да се говори за хартиено хвърчило, без да се помисли за друго, по-велико въздухоплавателно изобретение — балона.
Карл бе помислил отдавна за него; помислил бе и Гаспар, защото хвърчилото им го бе припомнило почти едновременно.
Ще запитате може би защо не са се спрели на тази мисъл и не са направили опит да я оползотворят, тъй като балонът представляваше много по-голяма вероятност от хвърчилото да ги отърве от планинския им затвор.
Те се бяха спирали на тази мисъл — поне Карл се бе спирал на нея и я бе разглеждал от всички страни. Гаспар я бе изоставил, защото смяташе, че не могат да си направят балон; до същото заключение бе стигнал и Карл поради убеждението, че нямат материал за направата му. Ако имаха материали, Карл смяташе, че може да построи балон — макар и първобитен, но все пак пригоден за целта, която трябваше да се постигне.
Докато бяха заети с направата на хартиената птица, той бе мислил много по този въпрос, защото, трябва да признаем, че никога не бе се надявал особено много на успех при опита с хвърчилото. Той бе обмислял дълго и търпеливо въпроса за балоните, като се стараеше да си припомни малкото познания, които имаше по въздухоплаване, и бе преценил наум всички достъпни материали, с надежда да открие нещо, от което биха могли да построят балон.